Страната на абсурдните хора

Напоследък имам чувството, че живея в оня стар соц-виц за чужденеца, нарекъл България страната на абсурдните хора: “Българите са най-абсурдните хора – уж все работят, пък джобовете им – все празни; уж джобовете им все празни, а кръчмите им – все пълни; уж кръчмите им все пълни, пък всички – все недоволни. Уж всички все недоволни, пък все “За” гласуват...”

От времето на популярността на тоя виц са минали, има-няма 25 години. Четвърт век, а нищо ново под слънцето на нашите ширини между 23-я и 28-я меридиан. Ето на, човек, като чете по форумите, остава с впечатление, че България е пълна с хора, умиращи от глад и без лев в джоба. В същото време бедните и умиращи от глад българи са сварили да регистрират в КАТ 3 милиона и 370 хиляди автомобила. От тях, като махнем спрените от движение и неползваните, които били към половин милион, пак остават едни повече от 2 и половина милиона автомобила, щъкащи из страната, въпреки супервисоките цени на горивата, въпреки ниските заплати, въпреки ужасните ни пътища, абе въпреки всичко. През 1998 г. средното зареждане на лек автомобил се движеше около 11 литра на едно влизане в бензиностанция. Днес надвишава 20. Ние сме сред първенците в Европа по брой бензиностанции на глава от населението – явно има защо.

Пак ние, супербедните българи, сме заели стабилно първото място в Европа по собствени жилища. 93 процента от нас притежават собствен апартамент или къща. Ама спрели ли сме се да купуваме? Хвърляме поглед на статистиката на БНБ и виждаме, че само за половин година около 100 000 от отпуснатите на домакинства банкови кредити са жилищни...

Далеч съм от мисълта, че не сме бедни - бедността е налице, естествено. Но изобщо не мога да се съглася с твърдението, че материалната е толкова повсеместна и всеобща, колкото духовната. А най- не мога да приема, че всичките тези години, от `89-та насам, живеем в състояние на постоянно и задълбочаващо се страдание и недоимък, въпреки усилията си да не живеем така.

Защо не го приемам ли? Защото не виждам усилията да променят нещо на тези, които най-много се оплакват. Точно като във вица. Социализмът е в основата на всички злини, абсолютно съгласна, ама що тогава не е имало избори, на които БСП да се провали тотално? Като погледне човек изборите, какво вижда?
Ето на – 1991 г., при страхотна и вече непостижима избирателна активност - близо 84%, имаме 1 милион и 800 хиляди гласа за БСП и второ място на изборите. 2005-та – 56 % избирателна активност, 1 милион 130 хиляди гласа за БСП и първо място.

Е, какво излиза? Хем недоволни, хем “За” гласуват... Или още по-абсурдно – хем недоволни, хем не гласуват! После обаче сме царе да мърморим срещу управниците. Какво им мърморим, тези управници винаги идват на власт с гласовете на едни около милион българи, които явно си ги харесват, щом вече толкова години продължават да гласуват за тях, независимо какво им се е случило междувременно. От 6 милиона избиратели, това са 16-17 процента - ама от 4 милиона гласували са вече една четвърт! Както е тръгнало, на следващите избори ще има не повече от 50% избирателна активност и тогава тоя милион спокойно може да донесе ако не абсолютно мнозинство, то отново кабинетоопределящо такова на същите тези управници... Ами, сори, ама всеки народ си заслужава управниците.

Не знам, климатът ли, 5-вековното ни пребиваване в ориенталщината ли ни прави такива едни, мърморещи, крайно субективни, а в същото време безхаберни и нежелаещи да носят отговорност за общото? Не вярвам да е само от комунизма, защото, като погледнем собствената си история, всичките ни въстания, и те са белязани от безсмъртната поговорка “Всяка коза – за свой крак”. В същото време, всеки се скъсва от кеф да говори за и от името на Народа. Народът е беден, народът е нещастен, народът е онеправдан – само дето въпросният народ, ако изобщо недоволства, явно предпочита да го прави в пълните кръчми, в собствените си жилища и зад волана на личните си коли. А като някаква част от народа се вдигне на публичен протест, той е конкретно за персоналните пари на вдигналата се част, а не за обща кауза. И, естествено, всеки един такъв протест преминава под мотото “дай да направим максимално невъзможен и неудобен животът на всички останали, че иначе управниците няма да ни забележат”. Виж, като стане дума за идеи – нас ни няма там. Като стане дума за спазване на правила, за закони и т.н. – те са за другите. Всеки, постигнал повече от нас, ни е личен враг или обект на презрение – “мани го тоя, аз съм спал със сестра му”. Нашето, дори да ни е достатъчно, ни носи удовлетворение само, ако в сравнение с чуждото е повече, иначе се чувстваме онеправдани от съдбата, управниците, държавата, вселената и всичко останало. И накрая най-масовият ни протест е чрез...неупражняване на правата ни. Мдааа, старият соц-виц си е напълно актуален и днес – живеем в Страната на абсурдните хора.