Санкт Петербург - живата приказка за един амбициозен цар


Няма друг такъв град. Почти 3 десетилетия не бях стъпвала там, обаче в Санкт Петербург времето е много относителна категория. Впрочем, това се отнася за хода на времето, не за времето като климат - почти няма питерец, който да не започва деня си със синоптичната прогноза. Съвсем логично - там боговете на слънцето, дъжда, снега, мъглата, облаците, водата и вятъра провеждат постоянни съвместни заседания. При това, дневният им ред явно е много конфликтен, защото постоянно някой от въпросните богове се разкрещява или направо откача. Един пример - за 6 априлски дни там, нямаше нито един, който да е еднакъв от сутринта до вечерта. Поне по 4 пъти на ден валеше, ту сняг, ту дъжд, ту и двете, температурите в отрязъка 10:00 сутринта - 7:00 вечерта се движеха между 5 и 18 градуса, а който не вярва, че 18С в Питер е повече от 25С в София като усещане, да иде да провери лично. Определено не е много забавно да излизаш с дебело палто, след час да си по блузка без нито една свободна от дрехи ръка и да мечтаеш за заведение с климатик, а като излезеш полуразсъблечен от заведението, вече да те вали лапавица и да замръзваш. Ледоходът току-що се беше изчистил и в последната нощ от престоя ми там /10 срещу 11 април/ за пръв път вдигнаха мостовете и корабите потеглиха по Нева. Обаче точно тази нощ такава яка мъгла и дъжд беше затиснала града, че не си и помислих за снимки - какви ти снимки, на 2 метра от моста виждах само някакви мъгляви очертания и мъждукащи светлинки...

Петър Велики явно се е мислел за по-велик от климата, когато е решил да построи своята мечта точно на това място. 600 кв.км блата, езера, пясъчни наноси, гори, реки и Фински залив, и всичко това на 59°57’ северна ширина и 30°19’ източна дължина. Това е най-северният милионен град в света и определено един от най-красивите. Всички знаят историята на влюбването на Петър в Амстердам и мечтата му да направи свой, руски такъв. Това, което по-малко хора знаят, е размахът на усилията, за да стане мечтата реалност.

В самото начало на 18 век, в разгара на Северната война, Петрова Русия отнема от шведите Ингерманландия - парче земя, оградено от Финския залив, река Нарва, Чудското и Ладожкото езера. На 27 май 1703-та година Петър поставя основния камък на бъдещата Петропавловска крепост - на Зайчия остров, най-ключовото и стратегическо място в делтата на Нева. Мястото е наистина гениално избрано - няма начин да се премине към вътрешността на страната с кораби по огромната река, без да се мине край крепостта. Петър измислил цяла система, включваща прегради, заграждения и дори потопяване на части от собствения му флот, която да позволи пълна защита откъм евентуално морско нападение. Именно около тази замислена като непревзимаема крепост, великият цар решил да осъществи най-грандиозния архитектурен замисъл, появявал се някога в царска глава - да превърне тази неуютна, студена и почти непригодна за живот част от света в най-красивия град, който Европа на 18-ти век е виждала.

13 години след основаването на крепостта, един гениален архитект, Жан-Батист Льоблан, претворява в действителност идеите си за европейски град, строен по единен план. Музеят на Петропавловската крепост съхранява факсимилета от първоначалните планове, с бележките, направени лично от ръката на Петър - композиция във вид на грамадна елипса, във вътрешността на която се разполагат площади и системи на взаимно перпендикулярни улици. Тази планировка всъщност претворявала идеите за "идеалния град" на теоретиците на италианския Ренесанс. В плановете на отделните улици лично царят поставил границите - най-високата сграда е Зимния му дворец, 3-етажните сгради са за придворни и аристокрация от първа ръка, 2-етажните - за "средния мениджмънт" и генералите, едноетажни - за администрация и прочие важни люде. Влюбеният в идеята за град на канали Петър забранил да се изграждат мостове над Нева - всички жители на неговия град трябвало да се придвижват с лодки. Така, наред с гигантското за времето си отводняване, пресушаване на блата и отвоюване на територии за строителство на масивни сгради, било осъществено и огромно инженерно мероприятие по изграждане на канали, променящи руслото на съществуващите потоци и рекички и свързващи отделните части на града. Няма да говоря за сградите, всяка от тях е прекрасно известна, а общото впечатление оставя човек без дъх от това, което вижда.

Другото велико постижение на архитектите, изградили Питер, е зеленината. 73 големи парка, около хиляда градинки и малки паркове, над 900 озеленени улици и,разбира се, чудото, наречено Летен дворец с прилежащия му парк. Човек направо не може да повярва на очите си, че в началото на тамошната пролет, която си е чиста българска зима, парковете в Питер изглеждат по начин, който прави чест на всеки парк в по-южни и западни части на света: дърветата са грижливо защитени и подрязани, там, където ще никне буйна трева, е изумително чисто и обработено, всички по-чувствителни елементи на парковете са в специални дървени кутии, изобщо, от 18-ти век насам хората в Питер се грижат с любов за своите паркове. Как това се случва в почти арктически условия, не ми се разсъждава.

Когато тръгнал да строи своя град, Петър с неудоволствие установил, че неговата директива за европеизация в областта на строителството е била твърде буквално приета от дворяните. Каменните имения били толкова на мода, че в един момент пазарът на строители в страната изпаднал в пълен дисбаланс - маса свободни дърводелци и колосален дефицит на каменоделци. Е, тези проблеми Петър решил като истински царь-государь: забранил каменното строителство в страната и призовал по списък всички каменщики в Питер. Освен това, дал значителни финансови облекчения за корабите, които, паралелно с товара си, му докарват камъни за града. Така правят великите самодържци... В резултат, Санкт Петербург извисил снага като нова горда столица. Всъщност, никой никога не го е обявявал за такава - просто и Петър, и Екатерина толкова обичали тоя град, че съвсем естествено в него се пренесли всички важни държавни учреждения. Така, от 1712 до 1917 г. Питер битува в идилията и трагедията на столица на една необятна империя.

Санкт Петербург въздейства различно на различните хора - зависи от степента на романтиката и историзма, които съответния човек носи в себе си. Общото в различността е, че никой не остава равнодушен. Питер те грабва - дали с история, дали с красота, дали с противоположности, дали с всичко накуп, няма значение. Оттам може да си тръгнеш влюбен или до болка разочарован, но никога равнодушен. За мен, това е колкото градът на Петър и Екатерина, толкова и градът на Пушкин. Ходиш по Мойка, стигаш до Невския проспект и имаш чувството, че Александър Сергеевич е пред тебе, току-що излязъл от дома си ей там в тълпата, пие лимонада в любимото си кафене и бърза към онази фатална среща с Дантес при Черната река, край Комендантската дача...разминава се пътем с любимата си жена Наталия, не я забелязва заради своето късогледство и бърза весело към дуела...

Ще оставя чисто туристическите подробности за друг път, сега ще завърша с може би най-въздействащото описание на Питер - естествено, от моя любим Пушкин:
Люблю тебя, Петра творенье,
Люблю твой строгий, стройный вид,
Невы державное теченье,
Береговой ее гранит,
Твоих оград узор чугунный,
Твоих задумчивых ночей
Прозрачный сумрак, блеск безлунный,
Когда я в комнате моей
Пишу, читаю без лампады,
И ясны спящие громады
Пустынных улиц, и светла
Адмиралтейская игла,
И не пуская тьму ночную
На золотые небеса,
Одна заря сменить другую
Спешит, дав ночи полчаса.
Люблю зимы твоей жестокой
Недвижный воздух и мороз,
Бег санок вдоль Невы широкой;
Девичьи лица ярче роз,
И блеск и шум и говор балов,
А в час пирушки холостой
Шипенье пенистых бокалов
И пунша пламень голубой.
Люблю воинственную живость
Потешных Марсовых полей,
Пехотных ратей и коней
Однообразную красивость,
В их стройно зыблемом строю
Лоскутья сих знамен победных,
Сиянье шапок этих медных,
Насквозь простреленных в бою.
Люблю, военная столица,
Твоей твердыни дым и гром,
Когда полнощная царица
Дарует сына в царской дом,
Или победу над врагом
Россия снова торжествует,
Или, взломав свой синий лед,
Нева к морям его несет,
И, чуя вешни дни, ликует...