Пътешествия с Фори - last, Виена-Прага-София

Последната част от лятното ни европейско пътешествие мина по маршрут Виена - Прага - София. Предстоеше ни практически първото посещение на чешката столица и за трима ни, защото моите минавания пътем през и покрай Прага в далечните детско-юношески социалистически времена не се брояха, нищо не помнех.

И така, преливащи от позитивизъм и преситени от красота след градините на Шьонбрун, отлепихме бележката за глоба с автограф от Виенската община от прозореца на Фори и към обяд отпрашихме към Прага. Гледам на картата - нищо работа, някакви си няма и 300 километра, значи 3 часа нормално каране са ни предостатъчни, викам, и ще цъфнем в Прага още рано-рано следобед. Да, ама не. Още с влизането на чешка територия стана ясно, че тия 300 километра не са като ония 300 километра по магистрала, които си мислех, че ни чакат. Представете си да пътувате Пловдив - Чирпан по стария път, същата работа: между табелата за край на едното населено място и тази за начало на другото има не повече от 5 км. Ограничението за всички населени места е 40 км/ч, то се спазва стриктно и на никого дори не му хрумва да изпревари на забранен участък. Тъй че, цялото разстояние до Йихлава, което е някъде към 150 км, го минахме чинно като на военен парад, със средна скорост 60 км/ч.

За сметка на това, нали не бързаме за никъде, се развихрихме в разсъждения за чешкия национален характер по емпиричния метод. Като гледа селцата, подредени "по конец", спретнатите къщи без огради, градините с вид на поздравителна картичка с букети и усмихнатите чичовци и лели, които бодро си подвикват през прозорците, човек няма как да не си каже "Ето, тези хора знаят как да живеят!" Сигурно и чехите като нас имат куп проблеми, но те определено не им личат. Толкова са ведри, дружелюбни и любознателни, че е истинско удоволствие да се контактува с тях. Някъде около 40 км след границата спряхме на някаква бензиностанция за винетка и чичото, след неуспешен опит да употреби английски, ме загледа и заяви: "А вы по-русски не говорите?" Говорим, викам, ма не сме руснаци, българи сме. Ей, все едно срещна брат си от Америка тоя човек - първо ми се накара що го карам да си кълчи езика на някакъв си английски, след като руския е такъв хубав общ език, на който да се разберем, после обсъдихме Златни пясъци, Слънчев бряг и Златния Орфей, Пражка пролет и Карлови вари, плюсовете и минусите на Европейския съюз, най-добрите марки чешка бира /мъжът ми, естествено, веднага пробва 2 от препоръчаните още там, на място/ и стигнахме до общия извод, че най-хубавото нещо на ЕС е възможността да си ходим безпрепятствено на гости, когато ни скимне. Мдаа, хубави хора...



След Йихлава вече стъпихме на магистралата за Прага, която е доста старичка, и там времето реши да си покаже рогата. Такъв дъжд се изля, такива светкавици и гръмотевици тряскаха, че чак страх ни хвана. Е, цялото чудо беше за около половин час, но и то доста ни забави, така че видяхме подстъпите на Прага чак в късния следобед. Хвана ни и нещо като пиков час, но все пак без особено висене по задръствания се добрахме до хотел City Inn, който се оказа на чудесно място - на Масариковата гара, съвсем до Площада на Републиката и на 10 минути пеш от Стария град. Самият хотел, без да е нещо особено, е чист, приятен и евтин и прилича повече на пансион, отколкото на хотел.



От този момент нататък, следващите два дни и нощи преминаха в тотално ахкане. Прага определено ни стана любимият град - толкова е красива, толкова е топло привлекателна, че трудно се предава с думи. Не знам кое да спомена по-напред, дали Старе место или Храдчани, дали Вацлавске намести или Смихов, дали хилядите перфектни кръчми или дъха на история, който се носи отвсякъде, просто Прага е място, което трябва да се види и усети, тя не се разказва. Дори човек да не влезе в нито един музей, да не види отвътре нито една забележителност, стига му само да се разхожда по улиците, за да му се иска отново и отново да се връща. Докато Виена е имперски внушителна и аристократична, Прага е романтична, купонджийска и забавна.



И за да не звучи всичко като осанна, ще отбележа и някои проблеми, които дебнат нищо неподозиращия турист, опиянен от красотите на чешката столица. Първо и основно - чейндж-бюрата. Никога, ама никога повече няма да обменя пари в пражки чейндж - само в банка, а най-добре е човек да си отиде с кроните и да плаща предимно с карта. Чехите имат особено отношение към еврото: то струва толкова, колкото му трябва на чейнчаджията. Колкото по-привлекателен е курсът, изписан на таблото, толкова по-внимателно трябва да се чете всяка буквичка на въпросното табло, защото комисионите са убийствени. При официален курс 28 крони за 1 евро, може да ви ги обменят и за 17 към 1, ако не внимавате. Ако пък искате да платите нещо в евро, става още по-забавно: курсът може да зависи от посоката на вятъра, настроението, световните проблеми и какво ли още не. Така например, паркингът, на който оставих Фори, ме посрещна с тарифа 35 евро на ден и завърши след дълго и упоително пазарене на 15 евро на ден, колкото всъщност си струваше в крони. Втората "туристическа тесла" са сити-туровете - те са скъпи, но затова пък доста тъпи. Така наречената лекция е извадена от треторазряден пътеводител /такива се продават на всяка крачка/, обикновено това, което чуваш в слушалките, няма нищо общо с това, което виждаш през прозореца, а удоволствието да те въртят в кръг из натоварения трафик на Прага е доста съмнително. Така че, моят съвет към всеки, тръгнал за пръв път към този удивителен град, е да си купи например пътеводителя на Discovery Channel /продава се и тук, на български/ и да обикаля Прага по собствена програма, предимно пеша и с градския транспорт, който е много удобен.



На третия ден вече ни беше време да потегляме обратно към България. Предварителната програма включваше и една нощувка в Будапеща, обаче унгарската столица ни беше устроила такова нечовешко задръстване на магистралата, че след час висене на подстъпите към града се отказахме да губим още поне толкова, за да се пъхнем в Будапеща, и си отпрашихме нататък. Влязохме в Сърбия някъде към 6 вечерта и, тъй като установих, че се чувствам удивително бодра и свежа на волана, се отказахме от междинна нощувка и взехме пътя Прага-София наведнъж за някъде около 14-15 часа. Браво на Фори - те това е кола, правена с мисъл за шофьора, от друга бих излязла напълно разбита след 15 часа каране, а с него дори не се бях схванала. Другото лято пак ще го яхнем на пътешествие, само да измислим посоката...