В черно като полунощ, Тифани Сболки влезе в света на големите

Тифани Сболки вече порасна и"В черно като полунощ" не е детска книга. От цялата поредица за малката вещица Тифани Ейкинг, оригинално преведена на български Сболки, това е най-силната част, по скромното ми мнение. Четях и имах чувството, че в процеса на написването Тери Пратчет е следил нашите новини, преливащи от омраза и нетърпимост, нашите тв-студиа, в които политици се замерят с плювни, нашето ежедневие, в което стана непостижим подвиг някой да се зарадва на чуждия успех. Впрочем, преводът на Катя Анчева отново е прекрасен и заслужава искрените поздравления на българската четяща публика.

Не че историята не е забавна, напротив. Фигълите са също толкова войнствено-смешни и сладки, както и в предишните три книги. Тук обаче, пакостливите пиксита на Пратчет проявяват много повече мъдрост, дълбока келтска решимост да се борят за земята си и прозорливост да виждат навътре под обвивката на привидно обикновени хора и събития. Вещиците са също толкова оригинално-забавни, както и преди, но и много по-проникновени, на места достигащи до истински философски прозрения за човешката природа и същността на злото.

В тази книга, с която детската поредица за Тифани приключва, проблемът за стаеното в душата зло и проявите му в психологията на тълпата е подложен на истинска художествена дисекция. С историята за Лукавеца Пратчет призовава своите читатели да погледнат в себе си и сами да преценят дълбочината на собствения си снобизъм, предразсъдъци и злоба. Не предоставяме доброволно душите си на вонящата омраза?

Лукавеца е вечно жив и е сред нас. Остава да намерим вещиците в себе си, които да го побеждават.