"Миниатюристът" - Джеси Бъртън


Въпреки че изглежда доста обемиста, "Миниатюристът" се чете много леко и това е големият плюс в, общо взето, противоречивото впечатление, с което ме остави. За дебютен роман е много добра, а Джеси Бъртън има стил, на който с удоволствие бих се отдала отново в някоя от бъдещите й книги (дано продължава да го развива). Това прилича, но не е исторически роман, въпреки че действието се развива през 1687 г. в Амстердам, и въпреки многото подробности от края на холандския ХVІІ век, използвани за общата атмосфера. През цялото време имах усещането, че авторката е пресъздавала историческата обстановка по впечатления от амстердамските музеи - толкова неравно, откъслечно и неприсъщо съвременно ми звучеше картината на живота в считания по това време за най-красив град в Европа.

Главната героиня, Нела Оортман, е 18-годишна обедняла девойка от една от холандските провинции, омъжена по сметка за богатия амстердамски търговец Йоханес Брант, която попада в семейство, пълно с тайни. Сватбеният й подарък е макет на новия й дом, който постепенно се изпълва с миниатюрни копия на целия й живот и мистично влияе върху всичко, което й се случва. Около куп перипетии, свързани с търговските и лични дела на съпруга й и най-вече със захарта, тайните една по една се разкриват, за да доведат накрая героинята до ново разбиране за живота и мястото й в него.

Това, което специално за мен е сериозен минус на романа, е натрупването още в първите стотина страници на твърде много идеи, при това по твърде клиширан начин. Отделно, че огромната част от тях са прекалено съвременни, за да подлежат на достойно развитие в избраната обстановка - от феминизъм, през расизъм и неприемане на всякаква различност до ксенофобия. Уж за всяка от тях има по някой герой-носител на развитието й, но в крайна сметка много малко от тях достигат до някакъв удовлетворителен финал, който да внуши послание. Силната страна - мистичността, вкусът на тайнственост, която е умело вплетена в цялото повествование и задържа интереса до самия край - само губи от това. Ако не беше тази мистичност, романът щеше да е нещо като средна ръка семейна история, развита по утъпкания път на хиляди други - наивна бедна девойка, по-възрастен съпруг-богаташ със сестра стара мома, любопитна, но предана прислужница, странен слуга и куп завистници и врагове наоколо.

Другото, който мен леко ме подразни, е несъответствието между възрастта и житейския опит на Нела, от една страна, и реакциите й на събитията и прозренията й за живота, от друга. На много места осемнайсетгодишното момиче от ХVІІ век реагира и мисли като зряла жена от ХХ век, което мен лично ме караше често да възкликвам наум "хайде де, чак пък толкова..." Всъщност, най-убедителна и дълбока като образ (лично мнение) е Марин, сестрата на Йоханес. Там обаче не мога да се отърва от чувството, че нейното място можеше да е много по-важно за цялостното развитие на фабулата.

Въпреки тези забележки, общо взето, "Миниатюристът" е една приятна за четене книга, която не оставя читателя си равнодушен и дори накрая да е леко разочарован, не съжалява за отделеното време. Надявам се Джеси Бъртън да продължи да пише, защото наистина е удоволствие да я чете човек, но бих се радвала следващите й сюжети да се развиват в по-съвременна и по-позната на авторката обстановка.