Mind the Gap, или из Лондон на собствен ход


Лондон ми е мечта още от далечните детски години, когато с фенерче под одеялото посред нощите дочитах поредния Конан Дойл или Джером Джером. Поне от десетина години все се каним да идем, но твърдо не на организирана групова екскурзия, а самостоятелно - да сме си господари на времето, програмата и намеренията. Е, тази пролет посещението дойде на дневен ред .
Абсолютно всички детайли по пътуване, настаняване и предварителна програма си ги уредихме сами. Чичко Гугъл вади неизброимо количество изгодни предложения за полети, нощувки, места за посещение и прочие, така че, ако на човек му доставя удоволствие да си планира сам пребиваването в някоя световна столица, може да си разработи прекрасна програма с пълни подробности. Аз лично съм фен на наемането на self-catering апартамент за седмица – усещането да живееш като редови жител на съответния град, да пазаруваш в кварталния магазин, да седнеш в кварталната кръчма и да се потопиш в ритъма на града, е незабравимо. Мога да препоръчам на интересуващите се сайта waytostay.com – доста богат избор, резервацията е лесна, описанията са точни, поетите ангажименти се изпълняват коректно, а и винаги отговарят на допълнително поставените въпроси бързо и с достатъчно информация.Ние специално избрахме малък апартамент с две спални в Белгрейвия, в непосредствена близост до Хайд парк, Палас гардънс и метрото, абе направо си беше „на пъпа на Лондон”, който ни излезе около 150 паунда на вечер за трима ни.
Относно полетите – WizzAir предложи за около 150 евро на човек много удобен вариант, с излитане в 11,45 от София и кацане на летище Лутън в 13:30 местно време и следобеден обратен полет. Заедно със самолетните билети си резервирахме и автобусни за трансфера до центъра на града, което на практика се оказа малко излишно: шофьорът продаваше билети, при това доста по-евтини от резервираните оттук.

И така, кацнахме, намерихме лесно т.нар. Green Line, която докарва кацащите на Лутън до гара Виктория, осведомихме се от любезния драйвър коя точно е нашата спирка /специално гледах апартаментът ни да е близо до такава спирка, когато го избирахме/ и някъде докъм 3 и половина следобед вече се бяхме настанили. Точно пред апартамента, сякаш по поръчка, се мъдреше стар английски пъб – Nag’s Head, чийто притежател се оказа възрастен шотландец, бивш гвардеец, забавен разказвач и добър познавач на “oh, Bulgaria, Bansko…oh, Bansko’s great, I’ve been there in 70’s, do you know Rada from Bansko?!” От него научихме интересни подробности за улицата и квартала около нея – някога армейски конюшни, някъде в средата на 18-ти век преустроени в жилища.
Първата ни разходка беше пешеходна и тематична – да намерим Her Majesty’s Theater, където на следващата вечер щяхме да гледаме “Фантомът на операта” /резервирано по интернет, естествено/, както и една от най-известните лондонски книжарници - Foyles.

По пътя нататък спряхме на Трафалгар скуеър, главно за да извършим разследване върху едно суперстранно изречение в джобния пътеводител на Софтпрес за Лондон: „Срещу Дома на Южна Африка се намира другата колона на площада – лампион, който е полицейски участък под прикритие.” (Преводачът на въпросния пътеводител определено заслужава наградата „Марк Твен” или поне „Чудомир” за хумор, не се сещам друго литературно произведение да ми е докарвало такива стомашни спазми от смях…) Колоната-лампион-полицейски участък наистина се беше прикрила максимално успешно – първо, не беше и никога не е била колона; второ, не беше и никога не е била участък; а ако наличието на лампа отгоре прави от едно съоръжение лампион, то може да се приеме, че тази наистина много известна бивша полицейска будка и настоящ склад за метли,кофи и четки, наистина е лампион под прикритие. Колкото до Фойлс, достатъчно е да кажа, че изкарахме там повече от 2 часа само на първия етаж и нямахме сили за повече, а тя е 5-етажна. Нищо странно, Фойлс е записана в книгата на рекордите на Гинес с над 50 километра дължина на книжните лавици...
Тази първа разходка, която се превърна и в нощна, ни даде убедително доказателство за три неща: 1/Лондон е твърде голям и дори неща, които на карта ти изглеждат близо, се стигат след изнурително ходене с часове; 2/Лондонското метро е твоят най-добър приятел; 3/ Транспортният девиз на града е Mind the gap. Надали някога ще забравя тоя гап, или иначе казано, пролуката между платформата и влакчето в метрото, както и между перона и влака на гарата – фразата се повтаря толкова често, толкова настоятелно и толкова авторитетно, че почваш да я сънуваш. Хрумна ми, че всъщност това е много полезна фраза, която може в множествено число да бъде пусната по високоговорители в София в услуга на англоговорещите туристи, само че не в метрото, а по улиците – дупките, изпочупените тротоарни плочки, липсващите капаци на шахтите и прочие препятствия са значително повече и по-опасни от въпросния гап в Лондон, с който ти проглушават ушите. Въпросът с метрото и изобщо с градския транспорт го решихме чрез т.нар. Oyster card – нещо като дебитна транспортна карта, в която вкарваш някаква сума и системата винаги те таксува по най-евтината тарифа. Естествено, колкото и да е евтина, това все пак е Лондон, тъй че транспортът ни струваше по около 60 паунда на човек за седмица, но пък ние пътувахме страшно много и с метро, и с влак, и с корабче, и с автобус.
Следващият ден включваше пешеходна разходка до Уестминстър и двореца. Първоначалният ни план да отстояваме със зъби и нокти половин квадратен метър място в тълпата, очакваща смяната на караула, претърпя положителна промяна благодарение на един полисмен, който любезно ни осведоми, че от известно време насам караулът прави много по-интересно представление пред собствената си сграда. Така че, вместо да подскачаме над главите на туристите, се насладихме на едночасово безплатно шоу в непосредствена близост до конете и гвардейците. Колкото до Бъкингамския дворец, Империята не е жалила позлатата, която идва малко в повече, особено на фона на изумителната красота на обграждащите го паркове и парадната улица /The Mall/.
Впечатленията от Уестминстърското абатство трудно могат да се опишат. Там се потапяш в история, при това не просто в историята на Кралството, а в световната. Крале, кралици, поети, музиканти, пълководци, общественици, философи спят своя вечен сън под 700-годишните сводове, сред събирани с векове материални и духовни съкровища, но в същото време човек не се чувства като в музей. Посещението там е като пътуване във времето от Едуард Изповедника до принцеса Даяна и сегашното кралско семейство. Както разказа един от духовниците-екскурзоводи, абатството вече се готви за следващата коронация – събитие, което отнема години за планиране и подготовка, за да може, когато му дойде времето, да се организира максимално бързо.
Следобед се помотахме около Парламента и тъй като стана удивително топло за май, се присъединихме към лежащите на тревичката в парка до него. Използвахме хубавото време и за разходка с корабче по Темза, а вечерта посветихме на „Фантомът на операта”, като за постановката имам една дума – изключително! Ако времето и финансите позволяват, препоръчвам на всеки да не пропуска да посети мюзикъл, театър или опера в Лондон и да се наслади на особеното отношение към сценичните изкуства и изобщо, към посещението на представления там.




Следващият ден беше дъждовен и особено подходящ за музейни посещения - музеят на Виктория и Албърт и Британския музей. Който си въобразява, че без предварителна подготовка за един ден може да разгледа Британския музей, много се е объркал. За един ден е възможно да го обходи на бърз ход с не по-дълги от половин минута „спирки” пред различни експонати, но за истинско разглеждане и дума не може да става. Само ако човек е набелязал предварително какво точно иска да види задължително, кои експозиции, зали, експонати и прочие го интересуват повече от другите, тогава има шансове да успее, въпреки че в един момент впечатленията толкова се натрупват и краката толкова натежават, че ти се иска единствено да се проснеш на някоя пейка. Хубавото е, че входът е свободен и можеш да се връщаш всеки ден, така че изобщо не е необходимо музеят да се обхожда наведнъж. Виктория и Албърт в Южен Кенсингтън е друго нещо – въпреки че е най-големият в света музей на дизайна и приложните изкуства, той е подреден с много мисъл и се разглежда някак на един дъх. Там виждаш практически на едно място развитието на определена тема в човешката история, била тя керамика, обработка на метала, мебели, мода и т.н.

To be continued…