Mind the Gap, или из Лондон на собствен ход – 2

В предишната част се спряхме до музея на Виктория и Албърт. Съвсем близо до него се намира гигантският комплекс на Природонаучния музей и Музея на науката. Споменавам ги изрично не за друго, а защото техните експозиции и начинът, по който отделните теми са представени на посетителите, са пример за подражание – за съжаление обаче, специално у нас май няма желаещи да им подражават. И двата музея бяха пълни с ученици от най-малка възраст до последния клас, и това не е случайно. Кажи-речи всеки урок по биология, химия, физика, астрономия, геология и география е представен там с комплект от експонати, филми, аудио-обяснения и ефекти, плюс специални зони за експерименти. Така например, темата за земния релеф включваше един голям пълен с пясък, камъчета и парчета скали аквариум, в който от различни по сечение маркучи течеше вода, а специални пултове задаваха различни задачки на посетителите – да насочват водата в определени посоки и да постигнат различна сила на струите, за да видят как влияят реките на оформянето на релефа. Естествено, навсякъде имаше групички учители с деца, които внимателно слушаха обясненията им, после гледаха тематично филмче и се изреждаха да правят опити по съответната тема. Както тези музеи, така и Музеят на Лондон, морският музей, военният музей и редица други (няма да ги изреждам, все пак там има над 300 музея), са със свободен вход.

За да приключа с музейната част, ще спомена и Мадам Тюсо, чиито восъчни фигури не пропуснахме, но лично аз не останах особено впечатлена. Освен като забавна атракция, каквато със сигурност е, той си заслужава да бъде посетен и като музей на човешкото тщеславие, но какво пък, суетата е присъща всекиму и има някакъв гъдел в идеята да се снимаш с кралицата или да гушнеш Оскар Уайлд… Впрочем, като частен музей, той не е безплатен и ако човек си купи билет направо там, цената е 28 паунда за възрастен. Изобщо, покупката на билети на място за платените атракции, между които е и огромното виенско колело London Eye, е доста скъпо удоволствие, затова е препоръчително да се купят комбинирани билети предварително по нета. Такъв комбиниран билет за Лондон Ай и Мадам Тюсо е малко под 35 паунда за възрастен, докато иначе, взети поотделно, двата билета струват почти 50 паунда на човек.

Ден четвърти беше посветен на огромна обиколка, главно пеша, включваща катедралата Сейнт Пол, Лондонското Сити, Темпъл, Тауър /отвън/ и вече споменатия London Eye. Макар и не евтина, тази атракция не е за изпускане – Лондон от птичи поглед спира дъха. Гигантското колело със стъклени капсули осигурява гледка на 40 км във всички посоки и тази година чества 10-годишния си юбилей. Открито е в чест на Милениума заедно с едноименния пешеходен мост, който, впрочем, е единственият нов пешеходен мост над Темза в центъра на Лондон за последните 100 години. Споменавам го, защото той е най-удобният начин да се стигне бързо и приятно без транспорт от Сейнт Пол и Ситито до галерия Тейт и театър Глоуб на южния бряг на Темза.

Темпъл беше едно от местата, които бяхме набелязали като задължителни за посещение, но така и не успяхме да влезем вътре – оказа се, че този знаков за Средновековна Европа храм приема посетители само за по 2-3 часа на ден, и то не всеки ден. Издигнат през 12-ти век като щаб на рицарите-тамплиери в Англия, Темпъл заел терена около устието на река Флийт между двата града, образуващи днешния център на Лондон – City of London и Westminster. Самият храм, чиято архитектура копира Църквата на Божи гроб в Йерусалим (това се отнася по принцип за тамплиерските храмове), се намира между Флийт Стрийт и реката, в цял комплекс от сгради и градини, известен като Инър Темпъл и Мидъл Темпъл, и е доста труден за откриване. Някога Инър Темпъл и Мидъл Темпъл са включвали домовете, конюшните, складовете и прочие обслужващи сгради на тамплиерите, които, както знаем, бързо са се превърнали от Бедните рицари на Соломоновия храм в най-богатия и влиятелен орден на Средновековието. След унищожаването им, комплексът постепенно става собственост на Короната, а от 16-ти век до днес се притежава и населява от не по-малко богати и влиятелни люде – лондонските кралски адвокатски колегии и техните юридически школи, като самият храм Темпъл е нещо като тяхна частна църква. За Ордена напомнят само погребаните вътре рицари и издигнатият пред храма паметник на бедните братя-тамплиери, яздещи по двама на кон.

Близо до Темпъл и получил името си от него, е Темпъл бар – някогашното най-важно ГКПП на Ситито, разположено на пътя към Уестминстър.
Векове наред, още от времето на Вилхелм Завоевателя, кралят или кралицата са спирали тук, за да получат от кмета /лорд-мер на Лондонското Сити разрешение за достъп до търговското сърце на кралството. Тази церемония се спазва и до днес – лорд-мерът посреща монарха в подножието на дракона и му връчва т.нар. Бисерен меч, който кралят/кралицата поема и веднага връща обратно в знак на зачитане вечните права на самостоятелност на Ситито. Самото оръжие, според легендата, е използвано от Елизабет І за откриването на Кралската фондова борса през 1571 г. То е украсено с над 2500 перли и се съхранява в Меншън хаус - най-важната сграда в търговския град, седалище на лорд-мера.


Освен че е град в града, със свое собствено управление и правила, Ситито е много интересно за наблюдение между 4:30 и 5:30 следобед в делничен ден. Отначало пусти и някак подтискащо безлюдни, улиците за броени минути поемат такава река от костюмирани мъже и жени, които просто бликат от всички сгради, че усещането е за някаква мащабна демонстрация или току-що обявена евакуация. В движение се свалят вратовръзки, отключват се велосипеди и скутери, високи токчета се подменят с маратонки, а пред баровете и пъбовете се събират истински тълпи народ, награбили по пайнт бира и шумно разговарящи на по цигара. Понеже пушенето е разрешено само извън заведенията, вътре е полупразно, а тротоарите отпред за няма и половин час заприличват на гигантски пепелници. Биреният капацитет на групичката прясно излезли от работа служители, която по случайност наблюдавахме, ме изуми – за няма и половин час тези юнаци погълнаха всеки по 3 чаши, а добре знаем, че един пайнт е малко повече от половин литър…

To be continued…

Mind the Gap, или из Лондон на собствен ход

Лондон ми е мечта още от далечните детски години, когато с фенерче под одеялото посред нощите дочитах поредния Конан Дойл или Джером Джером. Поне от десетина години все се каним да идем, но твърдо не на организирана групова екскурзия, а самостоятелно - да сме си господари на времето, програмата и намеренията. Е, тази пролет посещението дойде на дневен ред .
Абсолютно всички детайли по пътуване, настаняване и предварителна програма си ги уредихме сами. Чичко Гугъл вади неизброимо количество изгодни предложения за полети, нощувки, места за посещение и прочие, така че, ако на човек му доставя удоволствие да си планира сам пребиваването в някоя световна столица, може да си разработи прекрасна програма с пълни подробности. Аз лично съм фен на наемането на self-catering апартамент за седмица – усещането да живееш като редови жител на съответния град, да пазаруваш в кварталния магазин, да седнеш в кварталната кръчма и да се потопиш в ритъма на града, е незабравимо. Мога да препоръчам на интересуващите се сайта waytostay.com – доста богат избор, резервацията е лесна, описанията са точни, поетите ангажименти се изпълняват коректно, а и винаги отговарят на допълнително поставените въпроси бързо и с достатъчно информация.Ние специално избрахме малък апартамент с две спални в Белгрейвия, в непосредствена близост до Хайд парк, Палас гардънс и метрото, абе направо си беше „на пъпа на Лондон”, който ни излезе около 150 паунда на вечер за трима ни.
Относно полетите – WizzAir предложи за около 150 евро на човек много удобен вариант, с излитане в 11,45 от София и кацане на летище Лутън в 13:30 местно време и следобеден обратен полет. Заедно със самолетните билети си резервирахме и автобусни за трансфера до центъра на града, което на практика се оказа малко излишно: шофьорът продаваше билети, при това доста по-евтини от резервираните оттук.

И така, кацнахме, намерихме лесно т.нар. Green Line, която докарва кацащите на Лутън до гара Виктория, осведомихме се от любезния драйвър коя точно е нашата спирка /специално гледах апартаментът ни да е близо до такава спирка, когато го избирахме/ и някъде докъм 3 и половина следобед вече се бяхме настанили. Точно пред апартамента, сякаш по поръчка, се мъдреше стар английски пъб – Nag’s Head, чийто притежател се оказа възрастен шотландец, бивш гвардеец, забавен разказвач и добър познавач на “oh, Bulgaria, Bansko…oh, Bansko’s great, I’ve been there in 70’s, do you know Rada from Bansko?!” От него научихме интересни подробности за улицата и квартала около нея – някога армейски конюшни, някъде в средата на 18-ти век преустроени в жилища.
Първата ни разходка беше пешеходна и тематична – да намерим Her Majesty’s Theater, където на следващата вечер щяхме да гледаме “Фантомът на операта” /резервирано по интернет, естествено/, както и една от най-известните лондонски книжарници - Foyles.

По пътя нататък спряхме на Трафалгар скуеър, главно за да извършим разследване върху едно суперстранно изречение в джобния пътеводител на Софтпрес за Лондон: „Срещу Дома на Южна Африка се намира другата колона на площада – лампион, който е полицейски участък под прикритие.” (Преводачът на въпросния пътеводител определено заслужава наградата „Марк Твен” или поне „Чудомир” за хумор, не се сещам друго литературно произведение да ми е докарвало такива стомашни спазми от смях…) Колоната-лампион-полицейски участък наистина се беше прикрила максимално успешно – първо, не беше и никога не е била колона; второ, не беше и никога не е била участък; а ако наличието на лампа отгоре прави от едно съоръжение лампион, то може да се приеме, че тази наистина много известна бивша полицейска будка и настоящ склад за метли,кофи и четки, наистина е лампион под прикритие. Колкото до Фойлс, достатъчно е да кажа, че изкарахме там повече от 2 часа само на първия етаж и нямахме сили за повече, а тя е 5-етажна. Нищо странно, Фойлс е записана в книгата на рекордите на Гинес с над 50 километра дължина на книжните лавици...
Тази първа разходка, която се превърна и в нощна, ни даде убедително доказателство за три неща: 1/Лондон е твърде голям и дори неща, които на карта ти изглеждат близо, се стигат след изнурително ходене с часове; 2/Лондонското метро е твоят най-добър приятел; 3/ Транспортният девиз на града е Mind the gap. Надали някога ще забравя тоя гап, или иначе казано, пролуката между платформата и влакчето в метрото, както и между перона и влака на гарата – фразата се повтаря толкова често, толкова настоятелно и толкова авторитетно, че почваш да я сънуваш. Хрумна ми, че всъщност това е много полезна фраза, която може в множествено число да бъде пусната по високоговорители в София в услуга на англоговорещите туристи, само че не в метрото, а по улиците – дупките, изпочупените тротоарни плочки, липсващите капаци на шахтите и прочие препятствия са значително повече и по-опасни от въпросния гап в Лондон, с който ти проглушават ушите. Въпросът с метрото и изобщо с градския транспорт го решихме чрез т.нар. Oyster card – нещо като дебитна транспортна карта, в която вкарваш някаква сума и системата винаги те таксува по най-евтината тарифа. Естествено, колкото и да е евтина, това все пак е Лондон, тъй че транспортът ни струваше по около 60 паунда на човек за седмица, но пък ние пътувахме страшно много и с метро, и с влак, и с корабче, и с автобус.
Следващият ден включваше пешеходна разходка до Уестминстър и двореца. Първоначалният ни план да отстояваме със зъби и нокти половин квадратен метър място в тълпата, очакваща смяната на караула, претърпя положителна промяна благодарение на един полисмен, който любезно ни осведоми, че от известно време насам караулът прави много по-интересно представление пред собствената си сграда. Така че, вместо да подскачаме над главите на туристите, се насладихме на едночасово безплатно шоу в непосредствена близост до конете и гвардейците. Колкото до Бъкингамския дворец, Империята не е жалила позлатата, която идва малко в повече, особено на фона на изумителната красота на обграждащите го паркове и парадната улица /The Mall/.
Впечатленията от Уестминстърското абатство трудно могат да се опишат. Там се потапяш в история, при това не просто в историята на Кралството, а в световната. Крале, кралици, поети, музиканти, пълководци, общественици, философи спят своя вечен сън под 700-годишните сводове, сред събирани с векове материални и духовни съкровища, но в същото време човек не се чувства като в музей. Посещението там е като пътуване във времето от Едуард Изповедника до принцеса Даяна и сегашното кралско семейство. Както разказа един от духовниците-екскурзоводи, абатството вече се готви за следващата коронация – събитие, което отнема години за планиране и подготовка, за да може, когато му дойде времето, да се организира максимално бързо.
Следобед се помотахме около Парламента и тъй като стана удивително топло за май, се присъединихме към лежащите на тревичката в парка до него. Използвахме хубавото време и за разходка с корабче по Темза, а вечерта посветихме на „Фантомът на операта”, като за постановката имам една дума – изключително! Ако времето и финансите позволяват, препоръчвам на всеки да не пропуска да посети мюзикъл, театър или опера в Лондон и да се наслади на особеното отношение към сценичните изкуства и изобщо, към посещението на представления там.




Следващият ден беше дъждовен и особено подходящ за музейни посещения - музеят на Виктория и Албърт и Британския музей. Който си въобразява, че без предварителна подготовка за един ден може да разгледа Британския музей, много се е объркал. За един ден е възможно да го обходи на бърз ход с не по-дълги от половин минута „спирки” пред различни експонати, но за истинско разглеждане и дума не може да става. Само ако човек е набелязал предварително какво точно иска да види задължително, кои експозиции, зали, експонати и прочие го интересуват повече от другите, тогава има шансове да успее, въпреки че в един момент впечатленията толкова се натрупват и краката толкова натежават, че ти се иска единствено да се проснеш на някоя пейка. Хубавото е, че входът е свободен и можеш да се връщаш всеки ден, така че изобщо не е необходимо музеят да се обхожда наведнъж. Виктория и Албърт в Южен Кенсингтън е друго нещо – въпреки че е най-големият в света музей на дизайна и приложните изкуства, той е подреден с много мисъл и се разглежда някак на един дъх. Там виждаш практически на едно място развитието на определена тема в човешката история, била тя керамика, обработка на метала, мебели, мода и т.н.

To be continued…