Да караме подред. След вълшебната седмица в Лидо ди Йезоло и Венеция, дойде ред бойната ни кавалкада да се раздели. Приятелите ни си тръгнаха накъм България, а Фори, добре натъпкан с торбички, пакетчета и нас тримата, отпраши към Австрия. Винаги съм се удивлявала на способността на милото ми семейство да разполага и най-малкото количество багаж така, че да препълни и най-големия багажник... Както и да е, понеже купихме една голяма картина за предстоящия ден-ден на щерката, както си беше опакована, изпълни ролята на покривало, за да не приличаме на битпазар.
По предварителни данни от картата, пътят беше от ясен по-ясен - караме си кротко по магистралата към Триест и после хващаме другата магистрала към Удине и Тарвизио. Вече няколко пъти имах случай да похваля италианците за отличните обозначения и маркировки, обаче, за да ги следва, човек трябва да гледа тях, не да зяпа крайпътните красоти като моя милост. Излязохме си ние на магистралата за Триест, обаче изведнъж гледам табелка "Удине" и хоп! - оказвам се на прекрасен път, само дето изобщо не е магистрала. Но пък нали сме тръгнали да си правим кефа, обзети от откривателски дух, продължаваме по него. Около нас - лозя, ферми, селца, градчета, абе истинска прелест, само дето караме сравнително бавно заради многото ограничения. Напъхахме се в Удине откъм южния му край, прекосихме го тържествено, отминахме го и по едно време, тъкмо взехме сериозно да се притесняваме, че въпросната магистрала си е взела почивен ден и се е шмугнала в храсталаците да поспи, се озовахме точно под нея около селце, наречено Карния.
Веднъж стъпили на "царския път", се отдадохме на пълното удоволствие от съзерцаването на Алпите. Участъкът между Понтеба и Клагенфурт е толкова красив, че май спирахме на всяка възможна отбивка да се любуваме на страховитата планина и невероятните ливади. Тъкмо си мислехме, че толкова красота е чак прекалена, ей го на и Вьортерзее - езерото, чийто район австрийците са обявили за своето Монте Карло. Добре, че се сетих да питам на бензиностанцията за винетка, иначе щях да си отпраша до Виена като крупен закононарушител. Не че имаше кой да забележи - по целия път не видяхме нито един полицай, чак тъжно ми стана.
Самата Виена ни посрещна приятелски - без задръствания и тежък трафик. Прекрасно е устроен този град - достатъчно е човек веднъж да излезе с колата на Гюртел /тоест, на кръга улици, опасващи целия център/ и вече може да стигне до всяка точка. Нашият хотел, с романтичното име "Донаувалцер", се оказа точно на Гюртел, така че го намерихме само с едно питане. Романтизмът обаче се изчерпи с името на хотела, който се оказа нещо по-близо до пансион, отколкото до място с 3 звезди, за каквото ни го бяха представили. Не че не става за преспиване, ама нещо представите ни за добро обслужване рязко се разминаха. Първата вечер оставих едни обувки за почистване и щях да си тръгна след два дни без тях, ако не бях свикала консилиум от целия наличен персонал да ги издири и да ми ги върне. Непочистени, впрочем. Освен това, минах през подробно обяснение защо да не ползвам паркинга на хотела, с претекст, че входът му бил прекалено тесен. На практика, естествено, се оказа, че входът си е ОК, но самият паркинг е под съседната сграда, а на рецепциониста никак не му се излизаше, така че ни прати да паркираме, където намерим из околните улици. Покрай тая комуникация научих важна подробност за паркирането във Виена: тяхната "синя зона" е безплатна в събота и неделя за всички, но през седмицата безплатното паркиране е само за живеещите наоколо за времето от 6 вечерта до 9 сутринта. През останалото време е платено. Ние си тръгнахме на обяд в понеделник и още дължим 21 евро на Виенската община за 3-те "нелегални" паркочаса.
Като изключим хотелските неволи, престоят ни във Виена беше просто прекрасен. Случихме приятно прохладно време, 19-20 градуса, идеално за разходка, и се възползвахме максимално. Още първата вечер проучихме метрото и изобщо градския транспорт, и мога да обявя Виена за един от най-подредените в това отношение градове. Трамваите са истинско удоволствие - много чисти, много на често, във всеки - подробни карти на маршрута и връзките, които се съобщават и от ватманите преди всяка спирка, а най-важното - абсолютно безшумни. До такава степен безшумни, че могат да ти докарат сърцетуп, като ти дръннат внезапно отзад да побързаш и да им се махнеш от релсите. Също толкова чисто и редовно е и метрото, чиито спирки са означени с голямо синьо U. От първата метростанция си закупихме карти за 24 часа за целия транспорт, които се продават от автомати, могат да се плащат и с кредитни карти, и кеш, и всичко става много бързо. Цената на една такава карта е 5 евро и с нея можеш да пътуваш включително и с U-bahn, и с S-bahn /подземната и надземната железница/, и с всички видове транспорт.
Автоматът изглежда така:
Във Виена има толкова много забележителности за гледане, че за два дни е абсурд да се видят дори основните, но все пак ще споделя накратко какво направихме ние.
Първата вечер стигнахме с метрото до Щефансплатц, видяхме катедралата Свети Стефан, разходихме се по Кертнерщрасе и вечеряхме за смешна сума в един гигантски ресторант на самообслужване, нещо като Розенкройцер се казваше.
Втория ден го започнахме с обиколка на района около Щатсопера, откъдето се качихме на сити-тур. Виенските сити-турове са много видове, някои от които са много удобно измислени - билетът ти важи за цял ден и можеш да слезеш от сити-тура, където искаш, да си разгледаш нещо и пак да продължиш с някой от следващите тур-автобуси. Всички са със слушалки и с превод на 8 езика, а лекциите са наистина съдържателни и не са досадни.
Ние направихме тъй наречената пълна имперска обиколка, която ни показа всички основни забележителности - Парламента, двореца Хофбург, двореца Белведере, Моцартхаус, Хундертвасерхаус, Кунстхисторише музеум, парковете с основните образци на сецесиона и т.н., и слязохме на Пратера. Ех, Пратера...там могат да ме оставят рано сутринта и да ме издърпат ритаща и противяща се вечерта, не ми омръзва и това си е! Моите и двамата установиха омекнали крака и замотани глави още след първото екстремно влакче, а мен могат да си ме въртят, лашкат и обръщат с главата надолу цял ден, пак ще искам още. Естествено, качихме се на Рийзенрата, т.е. на истинското Виенско колело, дало името на виенските колела като такива, направихме куп снимки, обиколихме всички видове забавления и накрая се натъпкахме с виенски шницели. Вечерта се разходихме из парка на Хофбург и попаднахме на нещо като постоянен бирфест, озвучен обаче не от чалга, не от техно или друг музикоподобен шум, а от...опера! Седяха си хората, пиеха си бира, нагъваха вурстчета и с огромно удоволствие гледаха "Сватбата на Фигаро", постановка на Щатсопера, излъчвана на гигантски екран направо в парка. Завидях им - много.
Впрочем, ние се разхождахме с мисия - да намерим един точно определен ресторант, Аугустинеркелер. Оказа се точно под галерията Албертина, срещу операта, и наистина е забележителен - разположен е в помещения от 16-ти век, принадлежали някога на градската крепост и на стар манастир. Атмосферата е изключителна - фамилията Бицингер, която притежава заведението май от век насам, прави отлични собствени вина и поддържа много висок стандарт на обслужване, който впечатлява. Нашият сервитьор, освен прекрасния си английски, демонстрира широки познания по европейска география, експертни качества в даването на съвети за избор на ядене и пиене и свежо чувство за хумор - какво му трябва повече на човек, за да се почувства щастлив пред гигантска чиния ядене и прекрасно вино... Завършихме вечерта перфектно - пресичайки отсреща за парче истинска оригинална торта Захер, приготвена и сервирана в сладкарницата на хотел Захер. На сладкарските камиончета пред хотела изрично пишеше "Това е истинската торта Захер - пазете се от фалшификати!" :)))
Сутринта преди заминаването я посветихме изцяло на Шьонбрун. До него се стига най-бързо с метро, а за да се наслади човек пълноценно на уникалния му парк, му трябва цял ден. Самият дворец е умерено интересен, а и не е голям, обаче паркът... След 3 часа ходене бяхме видели толкова малка част от него, че все едно не сме го разглеждали, но трябваше с мъка на сърце да си тръгнем, да яхнем отново Фори и да продължим към Прага.
Каквито и предубеждения да има човек към Хабсбургите и Австро-Унгарската империя, няма начин да е минал през Виена и да не признае, че в областта на културата и изкуството Мария-Терезия е заслужила дълбок поклон както от всичките си бивши поданици, така и от цяла Европа. Именно тя превръща града в истинско бижу на барока, в което се събират гениите на 18-ти век /имам предвид Моцарт, Хайдн, Глук и т.н./ Макар като жена да няма правото да носи императорската корона, тя е истинската владетелка на империята, която превръща Виена в европейска културна столица, а пътем сварва и да роди 16 деца, които постепенно се настаняват в кажи-речи всички кралски дворове. Велика жена...
Днешна Виена е хубава, романтична, многолика, забавна и много, много подредена. В Шьонбрун попаднахме на българка сред обслужващия персонал - възрастна женица, преселила се при омъжената за австриец дъщеря. Ще я цитирам: "Тук е толкова спокойно, толкова подредено, че чак не се усеща, че е голям град. Тея хора толкоз нямат битови проблеми, че чак депресия да го хване човек..." Впрочем, българска реч чувахме често из града, както и всякаква друга - австрийската столица е събрала толкова емигрантски общности, че в нея можеш да чуеш над 60 езика.
Пак се връщам към мненията за Виена като скучен град. Не знам какво очакват другите от един град, за да не им е скучно в него, на мен лично тя ми предлага винаги повече, отколкото мога да опитам за едно посещение. Това ми е третият път там, а още не съм успяла да посетя спектакъл в Щатсопера, да ида в Бургтеатер, да попадна на концерт в Албертина, да не говорим за баловете. Даже на фиакър още не съм се качила, не съм видяла Милия Августин... Така че, едно е сигурно - дръж се, Виена, пак ще дойда!
Няма коментари:
Публикуване на коментар