Какво да направим за болника?

Тъжно ми е да си гледам държавата в състоянието на болник, попаднал в ръцете на фалшиви доктори. От лятото насам имам чувството, че партиите у нас до една са си поставили за цел да сринат до основи всяка институция, за която се сетят, и докато не приключат унищожението докрай, включително и собственото си, няма да мирясат.

Кой си спомня все още какво значат неща като „национални приоритети”, „стратегия за развитие” и съгласие за осъществяването на тези две понятия? Юрушът към унищожението е набрал такава сила, че дори основни функции на държавата, като осигуряване на защита на границите, обществения ред и сигурността, са обърнати с хастара нагоре и управляващи и опозиция считат това за нормално. Или, най-малкото, по нищо не личи, че не го считат за нормално.

Политическият живот се е свел до попръжни с личностен характер. Аз няма да се махна от властта, докато не унищожа на еди-кой-си възможностите да се върне в нея. Защо сега протестирате срещу тези, а преди не протестирахте срещу онези. Опа, направих гаф, ще прощавате, ама няма да си го поправя по общоприетия за политически гафове начин, а ще ви предложа персонален катарзис, щото нямапък-нямапък-нямапък да дам шанс на оня другия да вземе, че да ви спечели гласовете.

Какво ти задкулисие, Господи, че то пред кулисите, съвсем на авансцената политиците единодушно са се отказали от смисъла на понятиято „Партия”! Защита на интересите на определена социална група ли?! Дръжки! Помните ли оня лозунг на развития социализъм, върху който си упражнявахме остроумието едно време – „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!”, с естественото продължение „Аз знам и името на Човека!”? Днес този лозунг не е социалистическа мантра, а реална стратегия в действие, въоръжена и със съответните тактически планове, и с точни списъци с имената на Човеците! Изпълняват я всички партии до една, а всичките им действия във властта са единствено в името и за благото на хората от съответния списък. Е, какво чудно тогава, че има една група Човеци, които са се постарали да присъстват във всички списъци?

Толкова за очевидностите. Иска ми се най-после, 24 години след Началото и пет месеца след Началото на Края, да се появи поне една партия, ако ще да е от 10 души, която да не ми говори за „милионите бедни отрудени българи”, които смята да обогати, а за, примерно, сто и петдесет хиляди малки и средни частници, чиито интереси смята да защитава по точно определен начин, с точно определени политики и с точно определени законодателни инициативи. Иска ми се да видя съвременните decision maker-и и лидери на мнение да използват даденото им тук-там телевизионно време, за да призовават ежедневно и настойчиво партийните елити да седнат някъде заедно, да се карат до пресипване, да се бият, ако искат, но накрая да заявят ясно кои са линиите, които никога няма да престъпят, кои са приоритетите, които задължително няма да загърбят, независимо дали на власт или в опозиция, и кои са принципите, които смятат за общи и ненарушими. Не че им е работа на лидерите на мнение да го правят, но тези, на които им е работа – президент, премиер, председател на парламент – не само не го правят, а правят всичко възможно това да не се случи.

Иска ми се също така, поне 3-4 представителя на висшата съдебна власт да се събудят една сутрин с натрапчивата мисъл, че така повече не може. И да започнат да работят отвътре за качествена промяна на системата, от която зависи елементарната справедливост в обществото. Например, за повече публичност в работата на ВСС. За огласяване на пълните професионални биографии и имотно състояние на всички кандидати за шефове на съдилища, независимо районни или окръжни, и за върховни съдии. Обществото има право да знае дали този, при когото ще търси утре справедливост, не носи сянката на нечие невидимо влияние, има право на достъп до информацията, какви решения и с какви мотиви е произнасял. Далеч съм от мисълта за пряка изборност на съдиите, защото самото общество не е готово за такава промяна. Докато водещ мотив в отношението на електората към някого е „мани го тоя, я съм е*ал сестра му”, а главна причина за гласоподаване е сумата, която ще получи избирателят, прекият избор не е решение.

А дано, ама надали. Болна ни е държавата, но е болна, защото е продукт на болно общество. Хора без вяра и съпътстващите вярата морални задръжки и принципи. Хора без чувство за принадлежност към някаква общност, пък била тя общността на съседите от квартала. Хора без инициатива, без стремеж към самоусъвършенстване, а с всяка година – все повече и без достатъчно знания и умения. Хора – консуматори на държавни подаяния, които живеят в омраза към тези, които им осигуряват малкото останало за консумиране. Качествените напускат или вече са напуснали.
Как човек да не си спомни за Чернишевски и „Какво да се прави” ?! И тъй като блоговете са за това, да споделяме някак си своите възгледи по определени теми, смятам в следващите дни да пускам по малко от собствените си идеи в отговор на споменатия въпрос. Ако някой иска да ги прочете, добре. А ако иска и да ги оспори, още по-добре. Ако пък предложи свои – най-добре. Време е да почнем да мислим маааалко над нивелира на личното си съществуване.