Review: Пощальонът винаги звъни два пъти

The Postman always rings twice by James M. Cain. My rating: 5 of 5 stars

„Изхвърлиха ме от ремаркето по обед.” С това кратко изречение Джеймс М. Кейн хваща за гушата читателя, мята го в ремаркето на личното си ноар-влакче на ужасите и го праща из 132 страници порок, страст и предателства, за да го изхвърли накрая с усещането, че е присъствал лично на екзекуцията на Франк Чеймбърс.

Много са версиите за заглавието „Пощальонът винаги звъни два пъти” и за смисъла му. Работното заглавие на книгата е било „Bar-B-Que” и, според разказа на самия автор, идеята за пощальона му хрумнала от фраза на неговия издател, който бил нетърпелив да получи ръкописа и казал нещо от сорта, „слава богу, че пощальонът винаги звъни два пъти и дори да съм в градината, ще го чуя”. Иначе, викторианската пощенска традиция била пощальоните винаги да известяват с двойно почукване пристигането на телеграма – важна поща, изискваща задължителното внимание на получателя.

В „Пощальонът винаги звъни два пъти” няма нито пощальон, нито детектив, нито положителен герой. Няма и изречение, по-дълго от 3-4 реда. За сметка на това, „съдбата чука на вратата” на героите винаги по два пъти. Историята на Франк и Кора сигурно е позната на всички като сюжет от многобройните си екранизации (ех, какви образи правят Джак Никълсън и Джесика Ланг…), но нито един от филмите не предава напълно тая мрачна, задушна и подтискаща атмосфера, това чувство на постоянно пропадане, разказано от името и гледната точка на Франк, които Кейн е вложил в книгата си.

Напълно разбирам защо при появата си през 1934 г. това книжле предизвиква сензация, въпреки че не е литературен шедьовър, нито е нещо особено като интрига. Кейн разказва с толкова прости и на пръв поглед безстрастни думи за безнадеждността през Голямата Депресия, за неудовлетворението от живота, силата на първичните страсти и дълбочината на бездната, в която те могат да хвърлят обикновени наглед хора, че ясно си представям колко скандално е звучал за съвременниците си. Комбинацията от секс и насилие е много по-обстойно и качествено разработена след него в книгите на Дашиъл Хамет и Реймънд Чандлър, но четейки „Пощальона...”, човек няма никакво съмнение за влиянието, което Кейн е оказал на двамата Големи в този жанр. То си личи не само в диалога, в разказа от първо лице или в обрисуването на обстановка, но и в уж небрежното подхвърляне на кратки оценъчни фрази, които казват за даден герой повече от най-подробното описание. Преводът не винаги може да ги „уцели”, затова специално изрових в нета книгата на английски, за да ги видя в оригинал:
„"Rip me, Frank. Rip me like you did that night."
I ripped all her clothes off. She twisted and turned, slow, so they would slip out from under her. Then she closed her eyes and lay back on the pillow.
Her hair was falling over her shoulders in snaky curls. Her eye was all black, and her breasts weren't drawn up and pointing up at me, but soft, and spread out in two big pink splotches. She looked like the great grandmother of every whore in the world. The devil got his money's worth that night.”
„ – Разкъсай ме, Франк! Разкъсай ме, както в онази нощ!
Раздрах дрехите й. Тялото й се виеше и усукваше, за да мога да ги измъкна по-лесно под нея. После тя затвори очи и сложи глава на възглавницата. Кичурите й се плъзгаха по раменете като змии. Окото й още беше синьо. Гърдите й не бяха остри и навирени към мен, а меки и разлети в две големи розови петна. Изглеждаше като прапрабабата на всички курви по света.
Тази нощ дяволът си заслужи всичко, което му бях дал. До последната стотинка.”

Повече от 80 години след написването си, тази книга продължава да си заслужава вниманието. До последната дума.