В предишната част се спряхме до музея на Виктория и Албърт. Съвсем близо до него се намира гигантският комплекс на Природонаучния музей и Музея на науката. Споменавам ги изрично не за друго, а защото техните експозиции и начинът, по който отделните теми са представени на посетителите, са пример за подражание – за съжаление обаче, специално у нас май няма желаещи да им подражават. И двата музея бяха пълни с ученици от най-малка възраст до последния клас, и това не е случайно. Кажи-речи всеки урок по биология, химия, физика, астрономия, геология и география е представен там с комплект от експонати, филми, аудио-обяснения и ефекти, плюс специални зони за експерименти. Така например, темата за земния релеф включваше един голям пълен с пясък, камъчета и парчета скали аквариум, в който от различни по сечение маркучи течеше вода, а специални пултове задаваха различни задачки на посетителите – да насочват водата в определени посоки и да постигнат различна сила на струите, за да видят как влияят реките на оформянето на релефа. Естествено, навсякъде имаше групички учители с деца, които внимателно слушаха обясненията им, после гледаха тематично филмче и се изреждаха да правят опити по съответната тема. Както тези музеи, така и Музеят на Лондон, морският музей, военният музей и редица други (няма да ги изреждам, все пак там има над 300 музея), са със свободен вход.
За да приключа с музейната част, ще спомена и Мадам Тюсо, чиито восъчни фигури не пропуснахме, но лично аз не останах особено впечатлена. Освен като забавна атракция, каквато със сигурност е, той си заслужава да бъде посетен и като музей на човешкото тщеславие, но какво пък, суетата е присъща всекиму и има някакъв гъдел в идеята да се снимаш с кралицата или да гушнеш Оскар Уайлд… 
Впрочем, като частен музей, той не е безплатен и ако човек си купи билет направо там, цената е 28 паунда за възрастен. Изобщо, покупката на билети на място за платените атракции, между които е и огромното виенско колело London Eye, е доста скъпо удоволствие, затова е препоръчително да се купят комбинирани билети предварително по нета. Такъв комбиниран билет за Лондон Ай и Мадам Тюсо е малко под 35 паунда за възрастен, докато иначе, взети поотделно, двата билета струват почти 50 паунда на човек.
Ден четвърти беше посветен на огромна обиколка, главно пеша, включваща катедралата Сейнт Пол, Лондонското Сити, Темпъл, Тауър /отвън/ и вече споменатия London Eye. Макар и не евтина, тази атракция не е за изпускане – Лондон от птичи поглед спира дъха. Гигантското колело със стъклени капсули осигурява гледка на 40 км във всички посоки и тази година чества 10-годишния си юбилей. Открито е в чест на Милениума заедно с едноименния пешеходен мост, който, впрочем, е единственият нов пешеходен мост над Темза в центъра на Лондон за последните 100 години. Споменавам го, защото той е най-удобният начин да се стигне бързо и приятно без транспорт от Сейнт Пол и Ситито до галерия Тейт и театър Глоуб на южния бряг на Темза.
Темпъл беше едно от местата, които бяхме набелязали като задължителни за посещение, но така и не успяхме да влезем вътре – оказа се, че този знаков за Средновековна Европа храм приема посетители само за по 2-3 часа на ден, и то не всеки ден. Издигнат през 12-ти век като щаб на рицарите-тамплиери в Англия, Темпъл заел терена около устието на река Флийт между двата града, образуващи днешния център на Лондон – City of London и Westminster. Самият храм, чиято архитектура копира Църквата на Божи гроб в Йерусалим (това се отнася по принцип за тамплиерските храмове), се намира между Флийт Стрийт и реката, в цял комплекс от сгради и градини, известен като Инър Темпъл и Мидъл Темпъл, и е доста труден за откриване. Някога Инър Темпъл и Мидъл Темпъл са включвали домовете, конюшните, складовете и прочие обслужващи сгради на тамплиерите, които, както знаем, бързо са се превърнали от Бедните рицари на Соломоновия храм в най-богатия и влиятелен орден на Средновековието. След унищожаването им, комплексът постепенно става собственост на Короната, а от 16-ти век до днес се притежава и населява от не по-малко богати и влиятелни люде – лондонските кралски адвокатски колегии и техните юридически школи, като самият храм Темпъл е нещо като тяхна частна църква. За Ордена напомнят само погребаните вътре рицари и издигнатият пред храма паметник на бедните братя-тамплиери, яздещи по двама на кон.
Близо до Темпъл и получил името си от него, е Темпъл бар – някогашното най-важно ГКПП на Ситито, разположено на пътя към Уестминстър. 
Векове наред, още от времето на Вилхелм Завоевателя, кралят или кралицата са спирали тук, за да получат от кмета /лорд-мер на Лондонското Сити разрешение за достъп до търговското сърце на кралството. Тази церемония се спазва и до днес – лорд-мерът посреща монарха в подножието на дракона и му връчва т.нар. Бисерен меч, който кралят/кралицата поема и веднага връща обратно в знак на зачитане вечните права на самостоятелност на Ситито. Самото оръжие, според легендата, е използвано от Елизабет І за откриването на Кралската фондова борса през 1571 г. То е украсено с над 2500 перли и се съхранява в Меншън хаус - най-важната сграда в търговския град, седалище на лорд-мера.
Освен че е град в града, със свое собствено управление и правила, Ситито е много интересно за наблюдение между 4:30 и 5:30 следобед в делничен ден. Отначало пусти и някак подтискащо безлюдни, улиците за броени минути поемат такава река от костюмирани мъже и жени, които просто бликат от всички сгради, че усещането е за някаква мащабна демонстрация или току-що обявена евакуация. В движение се свалят вратовръзки, отключват се велосипеди и скутери, високи токчета се подменят с маратонки, а пред баровете и пъбовете се събират истински тълпи народ, награбили по пайнт бира и шумно разговарящи на по цигара. Понеже пушенето е разрешено само извън заведенията, вътре е полупразно, а тротоарите отпред за няма и половин час заприличват на гигантски пепелници. Биреният капацитет на групичката прясно излезли от работа служители, която по случайност наблюдавахме, ме изуми – за няма и половин час тези юнаци погълнаха всеки по 3 чаши, а добре знаем, че един пайнт е малко повече от половин литър…
To be continued…
Mind the Gap, или из Лондон на собствен ход – 2
Mind the Gap, или из Лондон на собствен ход
Лондон ми е мечта още от далечните детски години, когато с фенерче под одеялото посред нощите дочитах поредния Конан Дойл или Джером Джером. Поне от десетина години все се каним да идем, но твърдо не на организирана групова екскурзия, а самостоятелно - да сме си господари на времето, програмата и намеренията. Е, тази пролет посещението дойде на дневен ред .
Абсолютно всички детайли по пътуване, настаняване и предварителна програма си ги уредихме сами. Чичко Гугъл вади неизброимо количество изгодни предложения за полети, нощувки, места за посещение и прочие, така че, ако на човек му доставя удоволствие да си планира сам пребиваването в някоя световна столица, може да си разработи прекрасна програма с пълни подробности. Аз лично съм фен на наемането на self-catering апартамент за седмица – усещането да живееш като редови жител на съответния град, да пазаруваш в кварталния магазин, да седнеш в кварталната кръчма и да се потопиш в ритъма на града, е незабравимо. Мога да препоръчам на интересуващите се сайта waytostay.com – доста богат избор, резервацията е лесна, описанията са точни, поетите ангажименти се изпълняват коректно, а и винаги отговарят на допълнително поставените въпроси бързо и с достатъчно информация.Ние специално избрахме малък апартамент с две спални в Белгрейвия, в непосредствена близост до Хайд парк, Палас гардънс и метрото, абе направо си беше „на пъпа на Лондон”, който ни излезе около 150 паунда на вечер за трима ни.
Относно полетите – WizzAir предложи за около 150 евро на човек много удобен вариант, с излитане в 11,45 от София и кацане на летище Лутън в 13:30 местно време и следобеден обратен полет. Заедно със самолетните билети си резервирахме и автобусни за трансфера до центъра на града, което на практика се оказа малко излишно: шофьорът продаваше билети, при това доста по-евтини от резервираните оттук.
И така, кацнахме, намерихме лесно т.нар. Green Line, която докарва кацащите на Лутън до гара Виктория, осведомихме се от любезния драйвър коя точно е нашата спирка /специално гледах апартаментът ни да е близо до такава спирка, когато го избирахме/ и някъде докъм 3 и половина следобед вече се бяхме настанили. Точно пред апартамента, сякаш по поръчка, се мъдреше стар английски пъб – Nag’s Head, чийто притежател се оказа възрастен шотландец, бивш гвардеец, забавен разказвач и добър познавач на “oh, Bulgaria, Bansko…oh, Bansko’s great, I’ve been there in 70’s, do you know Rada from Bansko?!” От него научихме интересни подробности за улицата и квартала около нея – някога армейски конюшни, някъде в средата на 18-ти век преустроени в жилища.
Първата ни разходка беше пешеходна и тематична – да намерим Her Majesty’s Theater, където на следващата вечер щяхме да гледаме “Фантомът на операта” /резервирано по интернет, естествено/, както и една от най-известните лондонски книжарници - Foyles. 
По пътя нататък спряхме на Трафалгар скуеър, главно за да извършим разследване върху едно суперстранно изречение в джобния пътеводител на Софтпрес за Лондон: „Срещу Дома на Южна Африка се намира другата колона на площада – лампион, който е полицейски участък под прикритие.” (Преводачът на въпросния пътеводител определено заслужава наградата „Марк Твен” или поне „Чудомир” за хумор, не се сещам друго литературно произведение да ми е докарвало такива стомашни спазми от смях…) Колоната-лампион-полицейски участък наистина се беше прикрила максимално успешно – първо, не беше и никога не е била колона; второ, не беше и никога не е била участък; а ако наличието на лампа отгоре прави от едно съоръжение лампион, то може да се приеме, че тази наистина много известна бивша полицейска будка и настоящ склад за метли,кофи и четки, наистина е лампион под прикритие. Колкото до Фойлс, достатъчно е да кажа, че изкарахме там повече от 2 часа само на първия етаж и нямахме сили за повече, а тя е 5-етажна. Нищо странно, Фойлс е записана в книгата на рекордите на Гинес с над 50 километра дължина на книжните лавици... 
Тази първа разходка, която се превърна и в нощна, ни даде убедително доказателство за три неща: 1/Лондон е твърде голям и дори неща, които на карта ти изглеждат близо, се стигат след изнурително ходене с часове; 2/Лондонското метро е твоят най-добър приятел; 3/ Транспортният девиз на града е Mind the gap. Надали някога ще забравя тоя гап, или иначе казано, пролуката между платформата и влакчето в метрото, както и между перона и влака на гарата – фразата се повтаря толкова често, толкова настоятелно и толкова авторитетно, че почваш да я сънуваш. Хрумна ми, че всъщност това е много полезна фраза, която може в множествено число да бъде пусната по високоговорители в София в услуга на англоговорещите туристи, само че не в метрото, а по улиците – дупките, изпочупените тротоарни плочки, липсващите капаци на шахтите и прочие препятствия са значително повече и по-опасни от въпросния гап в Лондон, с който ти проглушават ушите. Въпросът с метрото и изобщо с градския транспорт го решихме чрез т.нар. Oyster card – нещо като дебитна транспортна карта, в която вкарваш някаква сума и системата винаги те таксува по най-евтината тарифа. Естествено, колкото и да е евтина, това все пак е Лондон, тъй че транспортът ни струваше по около 60 паунда на човек за седмица, но пък ние пътувахме страшно много и с метро, и с влак, и с корабче, и с автобус.
Следващият ден включваше пешеходна разходка до Уестминстър и двореца. Първоначалният ни план да отстояваме със зъби и нокти половин квадратен метър място в тълпата, очакваща смяната на караула, претърпя положителна промяна благодарение на един полисмен, който любезно ни осведоми, че от известно време насам караулът прави много по-интересно представление пред собствената си сграда. Така че, вместо да подскачаме над главите на туристите, се насладихме на едночасово безплатно шоу в непосредствена близост до конете и гвардейците. Колкото до Бъкингамския дворец, Империята не е жалила позлатата, която идва малко в повече, особено на фона на изумителната красота на обграждащите го паркове и парадната улица /The Mall/. 
Впечатленията от Уестминстърското абатство трудно могат да се опишат. Там се потапяш в история, при това не просто в историята на Кралството, а в световната. Крале, кралици, поети, музиканти, пълководци, общественици, философи спят своя вечен сън под 700-годишните сводове, сред събирани с векове материални и духовни съкровища, но в същото време човек не се чувства като в музей. Посещението там е като пътуване във времето от Едуард Изповедника до принцеса Даяна и сегашното кралско семейство. Както разказа един от духовниците-екскурзоводи, абатството вече се готви за следващата коронация – събитие, което отнема години за планиране и подготовка, за да може, когато му дойде времето, да се организира максимално бързо. 
Следобед се помотахме около Парламента и тъй като стана удивително топло за май, се присъединихме към лежащите на тревичката в парка до него. Използвахме хубавото време и за разходка с корабче по Темза, а вечерта посветихме на „Фантомът на операта”, като за постановката имам една дума – изключително! Ако времето и финансите позволяват, препоръчвам на всеки да не пропуска да посети мюзикъл, театър или опера в Лондон и да се наслади на особеното отношение към сценичните изкуства и изобщо, към посещението на представления там. 
Следващият ден беше дъждовен и особено подходящ за музейни посещения - музеят на Виктория и Албърт и Британския музей. Който си въобразява, че без предварителна подготовка за един ден може да разгледа Британския музей, много се е объркал. За един ден е възможно да го обходи на бърз ход с не по-дълги от половин минута „спирки” пред различни експонати, но за истинско разглеждане и дума не може да става. Само ако човек е набелязал предварително какво точно иска да види задължително, кои експозиции, зали, експонати и прочие го интересуват повече от другите, тогава има шансове да успее, въпреки че в един момент впечатленията толкова се натрупват и краката толкова натежават, че ти се иска единствено да се проснеш на някоя пейка. Хубавото е, че входът е свободен и можеш да се връщаш всеки ден, така че изобщо не е необходимо музеят да се обхожда наведнъж. Виктория и Албърт в Южен Кенсингтън е друго нещо – въпреки че е най-големият в света музей на дизайна и приложните изкуства, той е подреден с много мисъл и се разглежда някак на един дъх. Там виждаш практически на едно място развитието на определена тема в човешката история, била тя керамика, обработка на метала, мебели, мода и т.н.
To be continued…
Имаме си магазин, пък. Докъде стигнала техниката...
Мдааа, зарязах си блога напоследък. От работа-вкъщи, от вкъщи-на работа, и така човек пропуска да сподели хубавите неща.
Обаче едно хубаво нещо няма да пропусна да споделя - че, напук на клишето, ние двамата с Боби не пием кафе, а отваряме електронен магазин. За бебешки и детски дрехи. И вече работи, на всичкото отгоре!
Ето го и него - BG-Baby Самата аз съм изненадана, че още в първия му ден онлайн реализира и първата си поръчка. Е, дано няма празно! И понеже циганката, дето ме хвали, си е взела празничната отпуска, ще отбележа, че стоките са готини, качествени, предимно вносни, предимно маркови и има за всекиго по нещо.
Молете се за Пауърнет и неговите генерални проблеми
Ако сте клиент на Пауърнет в квартал като Слатина, трябва да направите всичко възможно, за да влезете в любовни взаимоотношения с Оня Горе. Препоръчва се ежедневно посещение на поне 3 църкви в околността, много запалени свещи и поне седем пъти дневно горещи молитви на тема "Господи, моля те, ама много те моля, пази от гръм и бури моя квартал и най-вече суичовете на Пауърнет, защото ежедневно ми трябва достъп до нета!" Естествено, трябва да водите и праведен живот, за да не разсейвате Върховния Началник от Висшата Му Пауър-мисия с някакви си там свои греховце, защото иначе лошо ви се пише.
Понеже вкъщи хич не сме праведни, мога подробно да осведомя интересуващите се какво се случва, когато не четат молитви в полза на въпросния доставчик.
Завалява дъжд, някакви облаци се сблъскват и нетът спира. Нормално, то и комповете се изключват при буря. Към 18:30 обаче облаците си отиват, а връзката никаква я няма. Все още спокойна, час по-късно вдигам телефона - нали Пауърнет е върхът и ми е обещал 24-часова поддръжка. Отсреща войс-лелка на български и английски ме съветва да набера 3 за докладване на проблеми. Набирам и оттук нататък дълго ми говорят - само че не оператор, а въпросната лелка. "Съжаляваме, но в момента всички наши оператори са заети! Вашето обаждане е важно за нас, затова Ви молим да изчакате и ще Ви свържем с оператор при първа възможност!" Чакам тая първа възможност около 15 минути. Тцъ. Всички оператори упорито продължават да са заети, въпреки че моето обаждане видимо е от голяма важност - ежеминутно ми повтарят да стоя на линията и да чакам. Накрая и на лелката й писва и връзката се разпада. Пак набирам, аз съм упорита. Операторите продължават да са заети всичките до един. Подкарвам поред всички известни ми телефони на фирмата - същата работа. Битката за свободен оператор продължава до 23:00 ч., когато се предавам. Щафетата поема любимият съпруг, който също научава наизуст рефрена за заетите оператори и, честно казано, не се изпълва със съчувствие към нелеката им съдба. В полунощ се предаваме и си лягаме.
Сутринта нет, естествено, няма. Войс-лелката някак ми липсва, затова в 8:30 отново започвам телефонната борба за достъп до операторите. Не става. Отивам на работа, като между 2 служебни обаждания завъртам за всеки случай отново. Този път ме ощастливяват с нов елемент - броене: "Вие сте номер /пауза/ 12 /пауза/ на опашката. Моля изчакайте или наберете отново по-късно!" Аааа, никакво по-късно, тоя път и номерче ми дадоха, ще вися на телефона! Слушам си музика, а в паузите между парчетата лелката ме информира за напредъка в опашката. За около 20 минути постепенно се добутвам до номер едно и тъкмо да ме ощастливят със свободен оператор, връзката прекъсва. Подтискам някои неволно избликващи реплики /все пак съм на работа/ и набирам отново и отново. Някъде към 3 следобед и на моята улица изгрява слънце! Свободен оператор отделя от ценното си време, за да ми сподели:"Проблемът е генерален, госпожо, всички наши екипи работят за неговото отстраняване!" С болка на сърце, че губя времето на оператора, опашката, екипите и изобщо вселената наоколо, питам несмело кога горе-долу ще бъде отстранен генералният проблем. Човекът отсреща не смее да поеме ангажимент с точен час, но твърди, че приблизително до вечерта ще се справят.
Цяла вечер отново няма нет. Понеже знам за генералния проблем, съм психически подготвена и кротко обогатявам М-тел с наличната водафонска карта. Лягам си с вяра в утрешния ден, обаче на сутринта отново само едното компютърче самотно примигва и връзка няма. С операторите - също. За тях е почнал поредният супер-натоварен ден, в който съм някъде назад в опашката. Прехвърлям на дъщеря си задачката да докопа оператор. В 6 вечерта научавам, че се е сдобила с разговор. Тоя път е операторка, която пада от Марс и й съобщава, че ще докладва за наличието на проблем на колегите. Тук вече нервите ми не издържат и с цената на половинчасово чакане получавам операторката насреща. Сигурно и двете треперим от нерви след разговора, от който научавам ценната информация, че тя, която би трябвало да ми обясни поради что, о неразумни и юроде, ти нямаш нет, не може да го направи, защото...няма достъп?!
Е, всичко е ясно. Генералният проблем на Пауърнет е далеч по-голям от това, че при всеки дъжд някой от суичовете им предава Богу дух, че кабелите им висят свободно в услуга на всеки пожелал да ги пререже мургав сънародник, че почти всеки уикенд по някаква причина рутерите им заспиват здравословен сън, а оператор/к/ите сигурно ги избират по тембър, защото откъм полезност и знания за услугата, която предлагат, са по-зле и от мен. Генералният проблем на Пауърнет е пълната им липса на представа как да обслужват клиентите си. А моят генерален проблем на тема интернет е сравнително лесно решим - да се разделя с тях час по-скоро. Май само войс-лелята ще ми липсва.
P.S. Големият дъжд с гръмотевичната буря почна в сряда сутринта. В 23:45 в петък любимият ни доставчик Пауърнет още не си е решил проблемите, но направихме гигантска крачка напред: попаднахме на оператор, който имаше достъп. От него научихме, че утре ще чакаме екип. И че имало още трима със същия проблем. Дано поне имат и три екипа...
Избори с широко затворени очи
Прочетох материала на Йово Николов в “Капитал” и за пореден път се убедих, че първото, основно и най-важно условие за поне минимално ограничаване на възможностите на партии като ДПС да си играят с всички избори у нас е пълна ревизия на избирателните списъци.
Ако човек се зарови в публикуваните от ЦИК резултати от последните избори, попада на супер интересни цифри.
Общият брой избиратели в основните и допълнителните списъци са 7 129 965 души! Веднага правим справка с данните на Националния статистически институт и откриваме, че:
- Към края на 2008 г. изчисленото постоянно население на България е 7 606 551 души;
- Населението в трудоспособна възраст към края на 2008 г. е 4 806 хил. души или 63.2% от цялото население. В сравнение с предходната година тази категория население е намаляла с 11 хил. души.
- Населението над трудоспособна възраст през 2008 г. е 1 701 хил. души. Спрямо предходната година то е намаляло с близо 16 хил. души.
- През 2008 г. населението под трудоспособна възраст възлиза на 1 100 хил. души и е намаляло с 6 хил. души спрямо предходната година.
Логично в избирателните списъци присъстват 100 процента от населението във и над трудоспособна възраст. Прибавяме към него онези 156 180 души, които са гласували в чужбина. Значи, за да съвпадне окончателният брой на гласоподавателите по списък с данните на НСИ за населението в страната, ни липсват едни 467 хиляди гласоподаватели, които са се запилели някъде по света. Това са почти половин милион хора, или, иначе казано, повече от 7 процента от всички избиратели в страната. Обаче тук веднага възниква въпросът – тези половин милион души, които ние току-що прибавихме, изобщо вадени ли са някога от въпросните списъци?
Ето какво казва законът за изборите по този въпрос: Чл. 28. (1) От избирателните списъци се заличават имената на гражданите, които до изборния ден са загубили правото си да избират или са починали.
(2) Заличават се също и имената на гражданите, които са заминали в чужбина не по-малко от два месеца преди изборния ден и не са се завърнали до предаването на списъците на секционните избирателни комисии. Заличаването става по заявление на напусналите страната или служебно по данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи. Министерството на вътрешните работи предоставя на Главна дирекция "Гражданска регистрация и административно обслужване" в Министерството на регионалното развитие и благоустройството данни за автоматизираното заличаване на лицата от избирателните списъци 55 дни и 15 дни преди изборния ден.
Е, какво излиза тогава – или Министерството на вътрешните работи хал-хабер си няма кой излиза и кой се връща в тая държава, или Главна дирекция “ГРАО” в МРРБ, умишлено или не, не чисти списъците и си ги оставя пълни с “мъртви души”! Защото, ако и едните, и другите си вършеха работата, единственият начин тези близо 500 000 избиратели да присъстват в списъците е да са се върнали в страната специално, за да гласуват.
На тези избори общият брой действително гласували е 4 345 450 човека. Ако извадим от списъците тези, които не би трябвало да бъдат там, ще стигнем до извода, че избирателната активност на 5 юли е била около и над 67%.
Да видим сега, защо това със списъците е толкова важно, поне според мен. На тези избори единственият избирателен район, за който съм абсолютно сигурна, че във всичките си 427 секции имаше независими наблюдатели и активни застъпници на други партии, освен ДПС, беше 9-ти МИР – Кърджали. В резултат, докато от общо 31 многомандатни избирателни района в страната, в 30 избирателната активност е между 53 и 66 процента, избирателната активност в 9-ти МИР беше 45 %. Специално в община Крумовград, която бе наблюдавана от моя екип, резултатите са следните:
Община Крумовград:
Брой гласоподаватели в основния и допълнителния списък – 29 654
Брой гласували – 11 864 или 40 %
Готова съм да се закълна, защото го видях с очите си, че всички живи и налични в тази община избиратели на ДПС бяха закарани, образно казано, “под строй” да гласуват. Доколкото знам от колегите, по същия начин са били мобилизирани и хората в другите общини на 9-ти МИР. Резултатите обаче са:
Общо за 9 МИР Кърджали:
Брой гласоподаватели по списъци – 226 049
Брой гласували – 101 601 /45%/
Да погледнем сега какво е било положението в другите 4 избирателни района, които се водят “бастиони” на ДПС:
Общо за 18 МИР Разград:
Брой гласоподаватели по списъци – 138 518
Брой гласували – 81 635 /59%/
Общо за 30 МИР Шумен:
Брой гласоподаватели по списъци – 189820
Брой гласували – 113 499 /60%/
Общо за 28 МИР Търговище
Брой гласоподаватели по списъци – 124 355
Брой гласували – 78 154 /63%/
Общо за 20 МИР Силистра
Брой гласоподаватели по списъци – 124 102
Брой гласували – 79 993 /64%/
Отварям произволно по някое и друго СИК в тези райони и виждам съотношения, примерно, 232-ма души в списъка – 211 гласували /Манастирци, Разградско/, 565 в списъка – 404 гласували /с. Черник, Силистренско/, 677 в списъка – 433 гласували /с. Никола Козлево, Шуменско/. За сравнение, в крумовградските секции с подобен размер на списъците съотношението е 232 към 80, 593 към 201, 730 към 239... Е, ако и в 5-те района имаше пълен контрол, колко щеше да е реалната избирателна активност там и колко истински гласове щяха да получат хората на Доган?!
Наличието на толкова “мъртви души” в списъците не само е предпоставка за подправяне на действителните резултати, не само дава широко поле за манипулации, двойно гласуване и прочие, то е и подигравка със самите нас, наистина активните, живи, присъстващи и гласуващи граждани. И ако в най-скоро време не бъдат предприети сериозни мерки да се преброим, да видим наистина колко сме, да се сдобием с някакъв вид документ – бил той избирателна книжка, удостоверение за постоянен и настоящ адрес, подадена декларация за желание да упражним избирателното си право или каквото и да е друго, и най-вече, ако МВР и службата със странна абревиатура ГРАО не си свършат наистина работата по установяване на истинското местоположение и състояние на всички включени в избирателните списъци, още много избори у нас ще продължават да се провеждат със широко затворени очи.
