"Книжният гамбит на кралицата”

Тази препоръка е за хора, влюбени в книгите и четенето: ако имате един час, свободен от задължения, или ако ви предстои по-дълго пътуване с метрото, автобуса или влака, вашият идеален спътник се казва Алан Бенет и неговата новела „The Uncommon Reader”. Това е книга за литературата и нейното влияние; за Кралството и неговите традиции; за Елизабет ІІ и дворцовото й обкръжение – и всичко това през очите на един от най-обичаните съвременни британски белетристи и драматурзи.
Съвсем случайно Нейно Величество е обзета от страст към четенето. Никой не би предположил до какво може да доведе това, какви неочаквани и немислими неудобства може да създаде любовта към книгите за вътрешната и външна политика на Кралството. Алан Бенет се движи по ръба между реалността и абсурда и линията между двете е толкова тънка, че самата реалност изглежда по-абсурдна от абсурда на ситуациите, в които авторът поставя своята главна героиня кралицата. Обект на иронията на Бенет са не само придворните в кралския двор (макар към тях той да е най-безпощаден), но и целият кабинет, министър-председателите на Великобритания, политиците като цяло – и английски, и чуждестранни, та дори и собствената му гилдия – писателите. Френски президент, който никога не е чувал за Жан Жьоне; британски премиер, който никога не е свързвал понятията Персия и Иран и през живота си не е чел Томас Харди; поданици, които трябва да отговарят на неудобния въпрос „Какво четете в момента?”; и над всичко това, една изключителна личност – кралицата, която изминава своя път от откриването на удоволствието от четенето до откриването на друго удоволствие - писането.
Извън тънкия, изящен хумор, „Книжният гамбит на кралицата” е и нещо като кратък справочник за английска литература. Аз лично открих куп автори, за които не бях чувала или не ми беше хрумвало да подхващам – Нанси Митфорд, Дж.Р. Акърли, Уолтър де ла Меър, Анита Брукнър, Уинифред Холтби – и ще ми е интересно да прочета нещо от тях. Но това, с което „Книжният гамбит…” ми достави най-голяма наслада, са откровенията на Бенет за книгите, литературата и четенето:
„…Да те информират, не значи да си чел. Всъщност информирането е антитезата на четенето. То е сбито, фактологично и точно. Четенето е хаотично, подробно и неизменно привлекателно. Информирането стеснява една тема, четенето я разширява.”
„- Времето да минава! – възкликна кралицата. – Но книгите не съществуват, за да помагат времето да минава! В книгите се описва животът на другите. Други светове. Ние не само че не искаме времето да минава, сър Кевин, ние се опасяваме, че времето за нищо не ни стига. Ако искахме времето просто да минава, щяхме да заминем за Нова Зеландия.”
„Книгите не правят разлика между читателите. Всички читатели са равни – и това я върна към ранните й спомени, …когато заедно със сестра си се измъкнаха от двореца и се сляха, неразпознати, с ликуващите тълпи. Струваше й се, че с книгите изпитва подобно чувство. Читателят остава неразпознат, безименен, слят с останалите; чувствата са общи и споделени. И тя, която цял живот бе живяла отделена, сега откри, че копнее да споделя. На страниците и между кориците на книгите можеше да живее неразпозната.”

Баница ли? Че то е много лесно!

Най-лесното нещо, което човек може да приготви за гости, е баница. Моята ми отнема около 15 минути за подготовката и 35 минути - за печенето.

Нужни продукти:
5 яйца
1 кофичка кисело мляко
1 кафена чаша прясно мляко (може да се замени с газирана вода)
1 пълна с връх чаена лъжичка сода
Поне 350 грама натрошено сирене
2/3 малко пакетче масло
Около 50 гр. олио
1 пакет кори за баница 500 гр.

Необходими съдове:
Дълбока купа, малка метална купичка за стопяване на маслото, тава среден размер (добре е да не е плитка)

В купата разбивам добре с тел или вилица първо яйцата, киселото мляко го разбивам, още преди да отворя кофичката, а след отварянето й сипвам вътре содата, разбърквам и като почне да кипи, го изсипвам при яйцата, отново разбивам всичко добре. Разтапям маслото и първо намаслявам с част от него дъното на тавата, после доливам олиото, за да поизстине малко. На бавна струйка при непрекъснато разбъркване го слагам при яйцата и млякото. Добавям прясното мляко и накрая сиренето.

Отварям си пакета с корите и всяка от тях набръчквам, преди да я сложа в тавата - една вляво, една вдясно, една отгоре. Поливам с един пълен черпак плънка (при мен един стига, но ако е по-малък - с 2). Пак една вляво, една вдясно, една отгоре - черпак плънка и така, докато корите свършат. Накрая заливам с останалата плънка. Ако видя, че не стига, пътем добавям още малко мляко вътре. Разклащам тавата, за да се покрие всичко добре с плънката, и бум - във фурната на 180 градуса. Понякога пускам и вентилатора, тогава се опича още по-бързо.

Как Уестингхаус стана производител на "ядрени растителни продукти"

Какво е общото между ядрените централи и растениевъдството? Питайте M3 communications, които толкова побързаха да се похвалят, че са избрани от Westinghouse за обслужваща PR-агенция, че тотално се изгубиха в превода.

В гордото прессъобщение, разпространено по повод спечелването на големия клиент, се казва:

"Westinghouse Electric Company, част от Toshiba Corporation (TKY:6502), е пионер в доставката на ядрена енергия и водеща компания за ядрени растителни продукти и технологии за комунални услуги в доставката на гориво в света. През 1957 г. Westinghouse доставя първия в света реактор с вода под налягане в Шипингпорт, Пенсилвания. Днес технологията на Westinghouse служи за основа на приблизително половината от ядрените централи в света, от които повече от петдесет на сто се намират в Европа. AP1000 е търговска марка на Westinghouse Electric Company LLC. Всички права са запазени."

Доскоро всички си мислехме, че Уестингхаус се занимава с ядрени централи, пък те отглеждали "ядрени растителни продукти"! Зеленчукопроизводители, един вид. Не стига това, ами са развили доставката на гориво в света като комунална услуга! Ако се чудите откъде накъде, според сайта на Westinghouse, 'We provide a full range of nuclear fuel and operating plant products and services to keep your plants running safely, reliably and efficiently.'


Така че, хора, ако имате свободни земеделски площи около бъдещия 7-ми блок на АЕЦ Козлодуй, не се бавете, кандидатствайте пред Уестингхаус чрез господин Бехар за засаждането им с "ядрени растителни продукти" - ще ви ги отгледат safely, reliably and efficiently!


Джолан в гювеч

Измислих си чудесна и лесна рецепта за джолан - нещо средно между гулаш и винен кебап, но на фурна:

Продукти:
Килограм обезкостен джолан (освен със свинско, става и с агнешко или телешко)
2 глави лук
2 стръка праз
1 морков
1 голяма чаша вино (няма значение бяло или червено, стига да е поне 250 гр)
1 кафена чашка соев сос
1 чаена чаша настъргани домати (или доматен сос)
5-6 супени лъжици олио
1 препълнена лъжица брашно
Подправки: чер пипер, пълна лъжица червен пипер, чубрица, кимион, сол, дафинов лист

Необходими съдове и уреди:
Дълбок тиган, гювеч, дълбока купа, блендер (спокойно може и без него, ако се реже и стърже на ръка)

Нарязах месото на парчета и го сложих в дълбоката купа. Посипах го със смления пипер, чубрицата и кимиона, посолих и залях с виното и соевия сос. Хубаво го разбърках да се смеси всичко добре и го оставих за половин час в хладилника, а през това време накълцах в блендера лука, моркова и праза заедно.

Загрях олиото в тигана и пуснах месото за минутка да се запечата леко - не да се пържи, а само да избледнее от всички страни - и го наредих в гювеча. В остатъчната от месото мазнина сипах накълцаната лучено-празена смес с моркова, лъжицата червен пипер, лъжицата брашно и като се хомогенизираха при непрекъснато бъркане, добавих доматения сос, останалото в купата от маринатата и допълнителна чаша вода. Оставих всичко да клокне 2-3 пъти и залях месото с получения гъстичък сос, като долях и още малко водица, че месото да се покрие добре. Съвсем лекичко посолих соса, пъхнах му 2 дафинови листа, затворих гювеча и го оставих във фурната за 2 часа на 180 градуса. Стана пълна фантазия, с картофено пюре за гарнитура.



Малко непрофесионални "Професионалисти"

"Професионалистите" на Оуен Локанън са определени в анотацията на българския превод като "Новите Бони и Клайд". Нека не се бъркат с "Професионалистите" на Джефри Дивър, нямат нищо общо.
Този трилър е дебют на автора и трябва да му се признае, че пише увлекателно. Идеята му да направи четирима студенти "на шега" престъпници и да ги вкара в обстоятелства да се борят за живота си срещу мафията, е оригинална и интересна. В първата си половина тя е и разработена обещаващо, но от един момент нататък цялата история започна да звучи неубедително - студентите станаха твърде печени стрелци и убийци, ФБР стана твърде бавно мислещо, а мафиотите - твърде глупави. С изненада прочетох, че това ще е първи роман от серия за разследващата двойка Стивънс-Уиндърмиър, защото в цялото повествование усещането ми беше за симпатия повече към студентите, отколкото към тях.
Все пак, като трилър книгата си постига целта - има напрежение, фабулата задържа вниманието, героите будят симпатия и читателят се пита, как ще свърши всичко това. Проблемът е, че веднъж свършило, поне на мен не ми остави ярък спомен за книга, която бих препрочела. Е, това не всеки го може.

Не особено впечатляващ компот от прекрасен автор

Чета сборника на Виктор Пелевин "Ананасов компот за прекрасната дама" и съм със смесени чувства.
Много ми допада богатството на стила, саркастичния език и оригиналния подход на автора, "Чапаев и Пустота" "Generation П" и особено "Омон Ра" са на почетни места в личната ми класация за много добри книги. Въпреки това, а може би точно заради това, някои от повесто-разказите(?), включени в този сборник, ми действат малко като претоплена манджа - да, вкусно, да, добре сготвено, но вече сме го яли.
И в "Операция Burning Bush", която изглежда е нещо като пародия на Даниил Андреев, я има тази чисто пелевинска смес от философия, злободневие, фантастика и политика, споени от сарказъм, но като идеи и разработка - сори, нищо ново, на места дори досадно психоделично. Одески евреин с особено внушителен глас попада в спецслужбите, които са измислили тайно "оръжие" - да внушават разни неща на хората чрез глас, който звучи в главата им - и го вербуват за ролята на Бог, звучащ в главата на Джордж Буш. Разходката през философиите за Бог, религиите и силите, движещи света, е интересна, но вече сме я чели в много по-добри варианти при същия този Пелевин. За "Хотелът на хубавите въплъщения" направо се зачудих дали е от същия автор.
"Зенитните кодекси на Ал Ефесби" са приятното изключение. Това е наистина много добро попадение - трагикомична "нефантастична фантастика", посветена на силата на словото в играта на въоръжаване. Разказът е изграден като псевдодокументална биография на супер-офицера от бъдещето Савелий Скотенков, който успешно се сражава срещу дронове, виртуални хора и какво ли още не на страната на муджахедините. Виж, това го препоръчвам с две ръце както на феновете на фантастиката, така и на любителите на абсурда и черния хумор, силно е. Ако някой не е чел досега Пелевин и е решил да започне с тази книга, нека започне именно с "Кодексите", въпреки че като стил те много се различават от книгите, направили Пелевин най-четеният съвременен руски автор.

В черно като полунощ, Тифани Сболки влезе в света на големите

Тифани Сболки вече порасна и"В черно като полунощ" не е детска книга. От цялата поредица за малката вещица Тифани Ейкинг, оригинално преведена на български Сболки, това е най-силната част, по скромното ми мнение. Четях и имах чувството, че в процеса на написването Тери Пратчет е следил нашите новини, преливащи от омраза и нетърпимост, нашите тв-студиа, в които политици се замерят с плювни, нашето ежедневие, в което стана непостижим подвиг някой да се зарадва на чуждия успех. Впрочем, преводът на Катя Анчева отново е прекрасен и заслужава искрените поздравления на българската четяща публика.

Не че историята не е забавна, напротив. Фигълите са също толкова войнствено-смешни и сладки, както и в предишните три книги. Тук обаче, пакостливите пиксита на Пратчет проявяват много повече мъдрост, дълбока келтска решимост да се борят за земята си и прозорливост да виждат навътре под обвивката на привидно обикновени хора и събития. Вещиците са също толкова оригинално-забавни, както и преди, но и много по-проникновени, на места достигащи до истински философски прозрения за човешката природа и същността на злото.

В тази книга, с която детската поредица за Тифани приключва, проблемът за стаеното в душата зло и проявите му в психологията на тълпата е подложен на истинска художествена дисекция. С историята за Лукавеца Пратчет призовава своите читатели да погледнат в себе си и сами да преценят дълбочината на собствения си снобизъм, предразсъдъци и злоба. Не предоставяме доброволно душите си на вонящата омраза?

Лукавеца е вечно жив и е сред нас. Остава да намерим вещиците в себе си, които да го побеждават.

Онзи, който убие дракона, научава неочаквани неща за Швеция

Почитателите на криминални истории с вихрено действие и супер интелигентни детективи сигурно ще видят зор с навлизането в света на Лейф Г.В. Першон и неговия антигерой-комисар Еверт Бекстрьом. "Онзи, който убие дракона" прилича много повече на социален роман за особеностите и проблемите на шведите и тяхната полиция, отколкото на класическа кримка. Но предлага и много повече от нея, включително заплетен сюжет и неочаквана развръзка. Бекстрьом и колегите му от участъка във Вестерурт са много по-реални и живи от стотици съвременни шерлок-холмсовци и комисар-мегрета, изпълващи литературата от този жанр.

Обстановката, в която Першон поставя своите герои, е изпълнена с характеристики, които изменят доста от наложените представи за днешното шведско общество. Знаем за Швеция, че е една от най-подредените и сигурни европейски държави, със страхотна социална система, висок стандарт и изобщо, пълна с блага, за които можем само да си мечтаем. Това, което не знаем и което Першон ни показва по оригинален и на места саркастичен начин, е нетолерантността, изкривяванията в ценностната система, стремежът към показност, засилените ксенофобски и дори расистки настроения, размерът на имигрантския проблем, алкохолизма, проституцията, та дори и проблеми, свързани с корупцията на администрацията. Като имам предвид, че авторът е един от водещите криминолози на Швеция, ми е трудно да допусна, че това е само неговият поглед върху нещата.
Колкото до главния герой, Еверт Бекстрьом би могъл спокойно да бъде и българин. С навлизането в романа все повече си представях някои от многобройните отпуснати, надебеляли и типично разсъждаващи за света полицаи, които всички сме срещали. Обаче тази външна обвивка е толкова елегантно напълнена със съдържание, включващо аналитичен ум, оригинален поглед върху доказателствата, способност за изграждане на вътрешни връзки между наглед абсолютно несвързани обстоятелства, че Бекстрьом, с всичките му пороци и отблъскващ характер, всъщност постига уважението на читателя.
Накратко, голямото качество на този роман не е в интригата, въпреки че тя е впечатляваща. Изчитането му е сравнително бавно, като "убиването на дракона", както една от героините на романа определя разкриването на случая. Онзи, който "убие дракона" обаче, научава неочаквани и много интересни неща за Швеция - познание, което определено е много по-голямата част от удоволствието от чисто криминалната страна на книгата.

Коста дел Сол през лятото, или някои подробности за новодошлите

Дългогодишната реклама на Коста дел Сол е превърнала южните плажове на Испания от Малага до Гибралтар в истинска туристическа легенда. След пълни две юлски седмици, посветени на почивка и обиколки из района, потвърждавам, че посещението напълно си заслужава, но някои важни подробности трябва да се имат предвид, за да няма разочарования и неприятни изненади.
Първо и най-важно: морето е студено!
Който се е запътил за Коста дел сол, за да изкарва плажните си дни най-вече във водата, по-добре да преосмисли намеренията си. Въпреки че температурата на въздуха стигаше до 40 градуса, морето по плажовете от Беналмадена и Торемолинос до Касарес си остана с топлината на добре източена чешмяна вода - около и под 20 градуса, на някои места дори под 18. Не знам как е над Малага, но в обратната посока, почти до Гибралтар, водата става да влезеш и активно да поплуваш до четвърт час, но не и да стоиш по-дълго в нея. За децата подходяща е само водата на не повече от метър от пясъка, а като добавим и стръмното дъно, по-добре малките да си строят замъци, отколкото да се киснат вътре. Това обяснява и огромното количество басейни към почти всяка вила, къща, апартаментен комплекс и т.н. За топло море, пардон, океан, идете до Кадис, разликата е колосална.
Второ: sandy beaches във вариант Коста дел Сол обикновено значи пясък и камъни
Като изключим специално култивираните скъпарски плажове в Марбея и Пуерто Баньос, масовият случай е солидно присъствие на камъни и чакъл както на плажа, така и на дъното. На някои плажове изобщо не е препоръчително да се влиза в морето без обувки за плуване, защото съчетанието от внезапно хлътващо дъно, остър камъняк, свенливо прикриващ се под шепичка пясък, и своенравни вълни с променлива сила обикновено води до контузии, охлузвания или поне развален кеф. Най-чисто пясъчни и с прилично поведение в това отношение са плажовете на Естепона, въпреки че и там има доста камъни.
Трето: по-добре собствен чадър, отколкото платен
За разлика от нашите плажове, където количеството платени чадъри и шезлонги почти не е оставило добри места за свободно плажуващи, на повечето плажове на Коста дел Сол има предостатъчно свободно място, включително под палми за естествена сянка или съвсем до водата. Платените чадъри са задължително с шезлонги и излизат доста солени, цената около Марбея беше 12 евро на човек, а най-евтините, които видяхме, бяха по 4 евро на човек в най-отдалечения край на плажа на Естепона. Като се има предвид, че в хипермаркетите продават плажни чадъри за по 10-12 евро, е много по-разумно човек да си купи един на място и да си кара почивката с него, да не говорим, че ако сте в наета вила или апартамент, със сигурност ще има предвиден такъв за вас. Най-доброто време за плаж е надвечер, можете спокойно да се печете на слънце чак до 20:30 ч., а тогава и водата е най-топла. Испанците обикновено отиват на плаж в късния следобед, така че не се изненадвайте, че вечер има дори повече хора, отколкото през деня. Друг забавен табиет е да идат на плаж от преди обяд с компания, с маси, столове, няколко хладилни чанти, поне 4-5 чадъра или направо шатра, да опнат на пясъка барбекю (видяхме дори газови барбекюта със все бутилката, запалени и печащи меса директно под палещото слънце и да изкарат на плажа практически целия ден.

Няколко думи за цените
Определено в района на Коста дел Сол в заведенията е скъпо, и колкото е по-близо до морето, толкова цените са по-високи. Ястията варират между 15 и 30 евро за порция, пиците и спагетите са около 10-12 евро, така че, ако сте решили да се храните по заведения, е по-разумно да се отдалечите максимално от плажа и да се ориентирате към по-малки и посещавани от испанци ресторантчета или cafe. Нека терминът "кафе" не ви подвежда - обикновено в тях се сервира храна. Сравнително изгоден е вариантът да идете в някой мол и да ползвате заведенията в него - centro comercial и parque comercial се срещат начесто почти във всяко населено място в района и всички имат и заведения за бързо хранене, и ресторанти. Ако попаднете на моловете Мирамар и Ла Каняда, не се колебайте да се отдадете и на шопинг - гигантстките намаления и промо-цени ще ви изненадат приятно.
Като горещ привърженик на почивките в наети вили и апартаменти, не мога да дам информация за хотелските цени и услуги, но затова пък ще кажа няколко думи за хипермаркетите, в които на човек може спокойно да му се завие свят от изобилие. Покупката на месо в такова място е изпитание на чувствата за всеки изкушен от кулинарията българин - всяко се радва на отделен голям щанд, разфасовките са изключително разнообразни, самият вид на месото е такъв, че ти се иска моментално да си вземеш и филенца, и джоланчета, и котлетчета, и шницели, и какво ли не още, и да се развилнееш в кухнята. Свинското е много-много по-евтино от телешкото, но пък какво телешко! То остава крехко и се топи в устата, независимо дали си го метнал на скарата, на тигана, в тавата или в тенджерата. От останалите из чантата ми касови бележки виждам, че опаковка от 600 гр. свинско филе, нарязано на десет медальончета, е струвала 2,38 евро, докато опаковка с около 800 грама много фини и тънички телешки шницелчета също от филе (към 20 бройки) е 11,75 евро. За деликатесите изобщо няма и да споменавам - все пак Испания е страната на хамона и той е поне 100 вида, като за 10 евро можеш да си вземеш поне 7-8 различни чешита в малки разфасовки.
От минералните води, най-близка до нашите и съответно най-вкусна ми беше "Nestle Aquarel", както и "AquaBona", повечето от останалите ми бяха доста блудкави. Алкохолът не е стряскащо скъп, цените са близки до нашите: бутилка Джеймисън около 15,50 евро, водка Столичная или Абсолют - 10-11 евро, хубаво местно бяло вино совиньон блан или подобно е 6-7 евро, 12 малки кенчета бира Хайнекен са 7,29. Историята не е запазила следи от цените на местните бири Крузкампо и Сан Мигел, но и двете стават за пиене, леки са и са евтини, продават се и в литрови стъклени бутилки, и в кенове, и в малки бутилчици. На мен лично от местната бира най-много ми хареса Алхамбра. От всички посетени хипермаркети, най-богати са Ал Кампо и Хиперкор, а най-разпространени в района - Меркадона и Опънкор, които са по-малки, не толкова изобилни, но пак имат всичко необходимо.

Ронда - приказка на върха на каньона

От толкова море и слънце на човек му се приисква малко разнообразие. Затова се метнахме на колите и отпрашихме към Ронда - град в планините Сиера де лас Ниевес (ако правилно сме разбрали, значи планина на снеговете), толкова зареден с история и романтика, че е наистина голям пропуск, ако не бъде посетен, щом сме наблизо. Разстоянието от Марбея изглежда нищожно - някакви си петдесетина километра. Нищо обаче не можеше да ни подготви за вида на тези уж нищо километри - честна дума, в тях няма и 1 км права отсечка! Всичко е завои, повечето от типа "я, видях си стоповете!", истинско изпитание за хора с нарушения във вестибуларния апарат, които трябва да си носят пликчета за повръщане, и за неопитни шофьори, които пък получават незаменим урок по превземане на виражи и серпантини на баир.

Обаче, хора, ох, как си заслужава! Градът е буквално кацнал на върха на 100 метра дълбок каньон, издълбан от река Гуадалевин, и гледката е спираща дъха.
През каньона има общо три моста, най-високият от които, Puente Nuevo, достига 120 метра над нивото на реката. Понятието Nuevo, или Нов, всъщност е леко подвеждащо, защото мостът е строен през 18-и век, времето на най-бурно развитие на града, за да свърже новата търговска част със стария град. Освен че изпълва наблюдателя с гордост за човешкия род пред това инженерно постижение, мостът е известен и като място на екзекуцията на няколко поддръжници на Франко по време на Гражданската война в Испания - факт, вдъхновил Хемингуей за прословутата сцена от "За кого бие камбаната".
Естествената непристъпност на платото над каньона е привличала хората още от древността. Ронда е основана от келтите, укрепена от Сципион Африкански по време на Втората Пуническа война, развива се като столица на берберско кралство, а превземането й през 1485 г. от Фернандо ІІ Арагон се счита за най-голямата победа във войната за Гранада и практически край на мюсюлманското господство в Андалусия. Интересен факт е свързан с покръстването на маврите - за да бъде сигурен в приемането на християнската вяра от довчерашните мюсюлмани, Филип ІІ не само обявил за незаконен арабският език (и писмен, и устен), но и заповядал в петък вратите на всички къщи да стоят отворени, за да е сигурно, че никой не отправя молитви към Аллах. Естествено, това довело до бунт и избиване на всички налични испански войници, но след потушаването му, в отговор испанската армия изколила всички маври в града.
Старият град на Ронда представлява романтичен лабиринт от тесни улички, малки площадчета, прекрасни градини и белота, разкрасена от онова удивително чувство за подчертаващи детайли, което е характерно за pueblos blancos (белите градчета) в цяла Андалусия. Направи ни силно впечатление и уважението, отдадено на хората, посветили живота си на своите съграждани - къщата, принадлежала на известен градски лекар, носи паметна плоча с името му.
Ронда е историческо място за любителите на коридата. Тук се намира една от най-старите бикоборски арени, а самият град е родното място на може би най-известните тореадорски фамилии в Испания - Ромеро и Ордонес. Педро Ромеро е най-великият им представител и истинска легенда в бикоборството - човекът е победил на арената почти 5600 бика, без да получи сериозни травми, и е умрял спокойно в леглото си на 84-годишна възраст. На нас обаче арената не ни направи толкова силно впечатление, колкото невероятното спокойствие, което лъха от атмосферата на града и величието на заобикалящите го планини.
Особено чаровни са площадчетата като това, което е с размерите на носна кърпичка, но се казва площад Гигант.


Изобщо, Ронда е изключително приятно място. Не само заради всичко, което може да се види и научи там, но и просто заради атмосферата и романтиката. Впрочем, там в Taberna de Santo Domingo опитах най-вкусното андалуско гаспачо и чудесно приготвена риба росада.

Накрая, за хората, решили да посетят Ронда с кола - има удобен и сравнително евтин подземен паркинг в новия град (подземният паркинг е добра идея особено през лятото, поне колата ви ще е на хладно), от който по главната пешеходна търговска улица след приятна разходка стигате до Пуенте Нуево и стария град. Там, ако са ви здрави краката, след Каза дел Боско вдясно тръгва пътека надолу, по която не само ще видите крепостта на маврите, но и можете да стигнете до дъното на каньона. Все пак не забравяйте, че трябва и да се върнете, вече катерейки се нагоре...




Испанско лято в Андалусия

След почивката преди 3 години в Хавея и всеобщото мнение на групата, че Испания е прекрасна, Мадрид е по-красив от Париж и местата за разглеждане са безброй, тази година изборът за годишна дълга морска почивка се спря на Андалусия и по-точно на околностите на Марбея.
Да са живи и здрави сайтовете за наемане на вили! Вила с 4 спални, с прекрасни условия, намираща се в Нуева Андалусия на 9 км от центъра на един от най-скъпите европейски курорти и на 1,5 км от плажа, ни излезе за 2 седмици общо 1800 евро, което, както и да го смята човек, е по 36 лв на човек на ден за нашата спретната 7-членна групичка. Като прибавим наличието на директен полет до Малага, почивката в Испания излиза лесно достижима и доста изгодна, особено ако човек си пазарува ядене и пиене от супермаркетите.
Разбира се, първата дестинация за разглеждане е самата Марбея.
Гарминчето ни откарва до т.нар. Марбея център, който е всъщност комбинация от жилищна сграда и офиси, и под който има гигантски подземен паркинг - перфектно решение при над 30-градусовата жега навън. Пред него е плажът, а на около 200 метра нагоре е старият град, който е изключително красив. Излезе ни около 5 евро за трите часа разходка наоколо.
Старият град е приказен лабиринт от тесни улички, красиви площадчета, купища магазинчета и кръчмета и, разбира се, страхотни сгради - всяка със собствена атмосфера. Испанците са царе на детайла, когато трябва да отличат своята къща от другите.
Разбира се, отделихме нужното внимание на Площада на портокалите - целият в портокалови дръвчета, зеленина, кафенета и улични музиканти.
Впрочем, музикантите могат да изненадват и с най-странни на вид инструменти.
Да не забравим да почетем и свети Барнабе, патрона на града - в негова чест от 11-ти век насам досега през юни се провежда страхотен градски панаир.
Дотук единствената капчица катран беше свързана с рентакара - през Easycar наехме уж много изгодно две коли на Goldcar, които на място се оказаха пълни с допълнителни такси. За пръв път ми се случва да ме карат да плащам горивото в колата, отделно, че колите далеч не са такива, каквито мислехме, че букваме. Както и да е, на фона на останалото това е дребен проблем, а и за следващия път ще си знаем - само Sixt!

Да е живо и здраво Световното...

В Страната на Спящите Идиоти се случват абсурдни нещица.
- Дебелата Задкулиса се кара и трепе с Мустакатата Задкулиса. Публично.
- Главен прокурор си посипва главата с пепел, че се е вързал на фалшиви обвинения в убийство и в бързината да ги разследва пътем е пропуснал, че убитият всъщност е жив и твърде приказлив. Публично.
- Същият се заема да заличава щетите от предишното с атрактивно обвинение към подуправител на БНБ. Може да не е искал да е публично, ама стана.
- Банка – колос се оказва на глинени крака с решаващата помощ на държавата. Публично.
- Лявата Поразяваща уста и дясната Поразяваща уста постигат забележително единодушие в изводите си за наближаващ финансов апокалипсис. Публично.
- Няколкостотин SMS-а и още толкова мейла с паникьосващо съдържание събуждат Спящите Идиоти и ги нареждат на опашки. Публично.
- Всички Задкулиси се стряскат от толкова публични оливки и след 4 часа караници при президента обявяват, че няма да играят повече зад тая тъпа сцена и искат нова. На 5 октомври.

Да е живо и здраво Световното по футбол, ако не беше то да отвлича вниманието, досега да събираме отломките от държавата…