Не особено впечатляващ компот от прекрасен автор

Чета сборника на Виктор Пелевин "Ананасов компот за прекрасната дама" и съм със смесени чувства.
Много ми допада богатството на стила, саркастичния език и оригиналния подход на автора, "Чапаев и Пустота" "Generation П" и особено "Омон Ра" са на почетни места в личната ми класация за много добри книги. Въпреки това, а може би точно заради това, някои от повесто-разказите(?), включени в този сборник, ми действат малко като претоплена манджа - да, вкусно, да, добре сготвено, но вече сме го яли.
И в "Операция Burning Bush", която изглежда е нещо като пародия на Даниил Андреев, я има тази чисто пелевинска смес от философия, злободневие, фантастика и политика, споени от сарказъм, но като идеи и разработка - сори, нищо ново, на места дори досадно психоделично. Одески евреин с особено внушителен глас попада в спецслужбите, които са измислили тайно "оръжие" - да внушават разни неща на хората чрез глас, който звучи в главата им - и го вербуват за ролята на Бог, звучащ в главата на Джордж Буш. Разходката през философиите за Бог, религиите и силите, движещи света, е интересна, но вече сме я чели в много по-добри варианти при същия този Пелевин. За "Хотелът на хубавите въплъщения" направо се зачудих дали е от същия автор.
"Зенитните кодекси на Ал Ефесби" са приятното изключение. Това е наистина много добро попадение - трагикомична "нефантастична фантастика", посветена на силата на словото в играта на въоръжаване. Разказът е изграден като псевдодокументална биография на супер-офицера от бъдещето Савелий Скотенков, който успешно се сражава срещу дронове, виртуални хора и какво ли още не на страната на муджахедините. Виж, това го препоръчвам с две ръце както на феновете на фантастиката, така и на любителите на абсурда и черния хумор, силно е. Ако някой не е чел досега Пелевин и е решил да започне с тази книга, нека започне именно с "Кодексите", въпреки че като стил те много се различават от книгите, направили Пелевин най-четеният съвременен руски автор.

В черно като полунощ, Тифани Сболки влезе в света на големите

Тифани Сболки вече порасна и"В черно като полунощ" не е детска книга. От цялата поредица за малката вещица Тифани Ейкинг, оригинално преведена на български Сболки, това е най-силната част, по скромното ми мнение. Четях и имах чувството, че в процеса на написването Тери Пратчет е следил нашите новини, преливащи от омраза и нетърпимост, нашите тв-студиа, в които политици се замерят с плювни, нашето ежедневие, в което стана непостижим подвиг някой да се зарадва на чуждия успех. Впрочем, преводът на Катя Анчева отново е прекрасен и заслужава искрените поздравления на българската четяща публика.

Не че историята не е забавна, напротив. Фигълите са също толкова войнствено-смешни и сладки, както и в предишните три книги. Тук обаче, пакостливите пиксита на Пратчет проявяват много повече мъдрост, дълбока келтска решимост да се борят за земята си и прозорливост да виждат навътре под обвивката на привидно обикновени хора и събития. Вещиците са също толкова оригинално-забавни, както и преди, но и много по-проникновени, на места достигащи до истински философски прозрения за човешката природа и същността на злото.

В тази книга, с която детската поредица за Тифани приключва, проблемът за стаеното в душата зло и проявите му в психологията на тълпата е подложен на истинска художествена дисекция. С историята за Лукавеца Пратчет призовава своите читатели да погледнат в себе си и сами да преценят дълбочината на собствения си снобизъм, предразсъдъци и злоба. Не предоставяме доброволно душите си на вонящата омраза?

Лукавеца е вечно жив и е сред нас. Остава да намерим вещиците в себе си, които да го побеждават.