Какво да направим за болника?

Тъжно ми е да си гледам държавата в състоянието на болник, попаднал в ръцете на фалшиви доктори. От лятото насам имам чувството, че партиите у нас до една са си поставили за цел да сринат до основи всяка институция, за която се сетят, и докато не приключат унищожението докрай, включително и собственото си, няма да мирясат.

Кой си спомня все още какво значат неща като „национални приоритети”, „стратегия за развитие” и съгласие за осъществяването на тези две понятия? Юрушът към унищожението е набрал такава сила, че дори основни функции на държавата, като осигуряване на защита на границите, обществения ред и сигурността, са обърнати с хастара нагоре и управляващи и опозиция считат това за нормално. Или, най-малкото, по нищо не личи, че не го считат за нормално.

Политическият живот се е свел до попръжни с личностен характер. Аз няма да се махна от властта, докато не унищожа на еди-кой-си възможностите да се върне в нея. Защо сега протестирате срещу тези, а преди не протестирахте срещу онези. Опа, направих гаф, ще прощавате, ама няма да си го поправя по общоприетия за политически гафове начин, а ще ви предложа персонален катарзис, щото нямапък-нямапък-нямапък да дам шанс на оня другия да вземе, че да ви спечели гласовете.
Какво ти задкулисие, Господи, че то пред кулисите, съвсем на авансцената политиците единодушно са се отказали от смисъла на понятиято „Партия”! Защита на интересите на определена социална група ли?! Дръжки! Помните ли оня лозунг на развития социализъм, върху който си упражнявахме остроумието едно време – „Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!”, с естественото продължение „Аз знам и името на Човека!”? Днес този лозунг не е социалистическа мантра, а реална стратегия в действие, въоръжена и със съответните тактически планове, и с точни списъци с имената на Човеците! Изпълняват я всички партии до една, а всичките им действия във властта са единствено в името и за благото на хората от съответния списък. Е, какво чудно тогава, че има една група Човеци, които са се постарали да присъстват във всички списъци?

Толкова за очевидностите. Иска ми се най-после, 24 години след Началото и пет месеца след Началото на Края, да се появи поне една партия, ако ще да е от 10 души, която да не ми говори за „милионите бедни отрудени българи”, които смята да обогати, а за, примерно, сто и петдесет хиляди малки и средни частници, чиито интереси смята да защитава по точно определен начин, с точно определени политики и с точно определени законодателни инициативи. Иска ми се да видя съвременните decision maker-и и лидери на мнение да използват даденото им тук-там телевизионно време, за да призовават ежедневно и настойчиво партийните елити да седнат някъде заедно, да се карат до пресипване, да се бият, ако искат, но накрая да заявят ясно кои са линиите, които никога няма да престъпят, кои са приоритетите, които задължително няма да загърбят, независимо дали на власт или в опозиция, и кои са принципите, които смятат за общи и ненарушими. Не че им е работа на лидерите на мнение да го правят, но тези, на които им е работа – президент, премиер, председател на парламент – не само не го правят, а правят всичко възможно това да не се случи.

Иска ми се също така, поне 3-4 представителя на висшата съдебна власт да се събудят една сутрин с натрапчивата мисъл, че така повече не може. И да започнат да работят отвътре за качествена промяна на системата, от която зависи елементарната справедливост в обществото. Например, за повече публичност в работата на ВСС. За огласяване на пълните професионални биографии и имотно състояние на всички кандидати за шефове на съдилища, независимо районни или окръжни, и за върховни съдии. Обществото има право да знае дали този, при когото ще търси утре справедливост, не носи сянката на нечие невидимо влияние, има право на достъп до информацията, какви решения и с какви мотиви е произнасял. Далеч съм от мисълта за пряка изборност на съдиите, защото самото общество не е готово за такава промяна. Докато водещ мотив в отношението на електората към някого е „мани го тоя, я съм е*ал сестра му”, а главна причина за гласоподаване е сумата, която ще получи избирателят, прекият избор не е решение.

А дано, ама надали. Болна ни е държавата, но е болна, защото е продукт на болно общество. Хора без вяра и съпътстващите вярата морални задръжки и принципи. Хора без чувство за принадлежност към някаква общност, пък била тя общността на съседите от квартала. Хора без инициатива, без стремеж към самоусъвършенстване, а с всяка година – все повече и без достатъчно знания и умения. Хора – консуматори на държавни подаяния, които живеят в омраза към тези, които им осигуряват малкото останало за консумиране. Качествените напускат или вече са напуснали.
Как човек да не си спомни за Чернишевски и „Какво да се прави” ?! И тъй като блоговете са за това, да споделяме някак си своите възгледи по определени теми, смятам в следващите дни да пускам по малко от собствените си идеи в отговор на споменатия въпрос. Ако някой иска да ги прочете, добре. А ако иска и да ги оспори, още по-добре. Ако пък предложи свои – най-добре. Време е да почнем да мислим маааалко над нивелира на личното си съществуване.

Закъде без враг?!

Следя внимателно черната PR-кампания срещу НПО-тата и президента и не мога да не отбележа, че е достойна за учебникарски пример по DPR (Dark Public Relations). Когато разровиш нечия биография и не откриеш в нея достатъчно мръсни моменти за използване, тактиката на DPR предлага да „изцапаш” произволна нейна част с негативни внушения - да я „облечеш” в по-цветисти епитети, да „оцветиш” един-два факта с оценки (изобщо не е задължително те да са свързани със самите факти) и да я представиш в медиите в светлина, будеща спонтанен негативизъм.

Най-същественото в този подход е да се подбере линия, пряко свързана с тематиката, по която притежателят на въпросната биография напада своите противници. Вие сте личност, която се очертава в публичното пространство като враг на корупцията? Тогава ще Ви подгоним точно по тази линия – ще създадем общественото усещане, че самият Вие сте корумпиран. Вие сте организация, която настоява за борба срещу задкулисието? Значи за Вас ще организираме поредица от внушения, че обслужвате друго задкулисие.

Осъществяването на такъв тип кампании е сравнително лесно. Достатъчно е да се анализират и откроят онези тематични области, в които обществото като цяло е, от една страна, силно лишено от знания и информация, а от друга, е особено чувствително, точно защото няма нужните знания и информация. В такива области постулатите, с които общественото мнение работи, не се нуждаят от доказателствена част – тя е обикновено твърде сложна за масово разбиране, твърде специализирана за обяснение или просто надхвърля средното ниво на интелигентност на публиката.

Да вземем например чуждите интереси. От 10 попитани на улицата случайни граждани, сигурно 9 ще ви кажат, че политиката у нас е изцяло командвана от чужди интереси, а най-вероятно и десетимата ще твърдят, че тези интереси са вражески. В зависимост от политическите пристрастия на попитаните, едни ще ви посочат като основен външен враг Русия, други – САЩ, трети –Турция или Европа, но всички ще са напълно убедени, че „нищо не е случайно” и че „нашите политици обслужват чужди интереси”. Като примери ще ви посочат всички възможни сделки, по силата на които български държавни предприятия са приватизирани, български полезни изкопаеми са предоставени на концесия, а напоследък – и как чужди капитали плащат на български организации, а български властници изнасят куфари с пари към офшорни фирми. Ако направите опит за разискване на конкретни факти с икономически характер по изнесените примери (напр. състояние на дадено предприятие преди приватизацията му, количество добив преди концесията, конкретност на проектите, финансирани от „чужди капиталисти”, законност на офшорните услуги и т.н.), ще забележите, че на второто изречение разговорът ще премине в сферата на оценъчното оплюване, защото събеседникът ви всъщност изобщо не се интересува от фактите. Той вече знае, че чуждите интереси са вражески и всеки опит да го накараш да мисли логично му идва в повече, защото изисква от него знания, каквито няма, и информация, каквато не му се обработва. Далеч по-лесно е да приемаш в готов сдъвкан вид определена теза с подбрани към нея доказателства, отколкото да мислиш към какви изводи те водят „голите” факти.

Освен това, винаги е по-лесно да приемеш собствените си провали като резултат от чужди действия, отколкото като твоя вина, глупост или просто неспособност да се справиш. Забележете как детето на 3-5 годишна възраст, на което мама задава въпрос „Кой направи тази беля?”, винаги тръгва от позицията „Не бях аз!” Обикновено първата реакция е да обвини батко или кака, а ако няма такива или са доказано невинни, най-малкото поради липсата им наоколо, се ражда измисленият виновник. Детето твърдо отстоява своята невинност до момента, в който мама или тате не му обясни категорично, че белята си е негова и наказанието за нея също ще си е на негов гръб.

И нашето родно общество изглежда все още е в такава ранна младенческа демократична възраст. Закъде сме без враг?! Не, ние не може да сме виновните за белята, че позволихме и продължаваме да позволяваме да ни управляват непрозрачно, да ни съдят несправедливо и да ни манипулират медийно! Ние сме невинни, че сдобие ли се някой с власт, първо урежда себе си и близките, после – партията и групировката, пък ако остане нещо, халал да им е на другите! Как ще сме ние авторите на белята, че от 183 партии не си намираме нито една свястна! Естествено, че чуждите интереси ще са виновни, задето заобикалянето или откровеното неспазване на законите е любим национален спорт; за това, че „моето е мое, а чуждото е ценно дотолкова, доколкото може да стане мое”; за това, че любими максими са ни „работата не е заек да избяга” и „да би мирно седяло, не би чудо видяло”. Не признаваме, и толкова! И подсъзнателно продължаваме да си търсим мама и тате, които да ни оправят белята, ако може – без да ни наказват…

Време е вече да пораснем.

Контрапротестната пиеса "Те толкова искаха" и анонимните й автори

Във видео, пуснато в "Дневник", контрапротестиращи от Стара Загора разказват, че са дошли 4 автобуса хора, защото "Те толкова искаха". Интересно, защо самоотвержените защитници на властта толкова се срамуват да назоват въпросните "Те" публично? Толкова ли е срамно да си кажеш, че твоята партия те е организирала да я подкрепиш?! Или да крещиш "Вие сте платени!" по журналисти и спонтанно протестиращи все пак създава известен проблем със съвестта, когато на самия теб са ти платили най-малкото екскурзията до жълтите павета?

Още по-интересно ми е, защо Мая Манолова сутринта така разпалено отричаше, че двете управляващи партии са си организирали провинциалeн митинг насред София. Нито е незаконно, нито е чудо невиждано да платиш 70 автобуса и да си докараш симпатизанти. Обаче да превърнеш центъра в автогара и на фона на паркиралите рейсове да твърдиш, че, видиш ли, едни хора съвсем спонтанно са си наели част от наличния провинциален автопарк, за да се изсипят на площад "Независимост", е най-малкото глупаво.

Тъжно е, когато партии, претендиращи да управляват в името на изпълнението на народните въжделения, трябва организирано да докарват народ, който да си изрази въжделенията. Още по-тъжно е, когато организирано докараният народ се срамува да си признае кой и как точно го е докарал. А това, да окошариш с ограждения останалия народ от "твоя" народ, за да идеш безстрашно да се прегърнеш с десетина симпатизанти, е срамно.

Впрочем, тия автобуси платиха ли си "синята зона"?

Никой не е забравен, нищо не е забравено :)

Попаднах на нещо, което ме накара да си спомня, че Забраван затова си е направил тефтерче - за да си записва :).

"Нещото" е записът на БТВ от 7 октомври 2007 г.



Двадесет дни по-късно: (копирано от news.bg)
"Блокирането на улици и магистрали и заплахите, че ще възпрепятстват изборния ден преминава всякакви граници и отива в политическа плоскост. Аз нямам информация точно кои политически сили са ангажирани с протеста, но има политически сили, които се опитват да възкачат синдикалния протест. От това печелят опозиционни политически партии, каза Станишев. Той бе категоричен, че правителството ще продължи разговорите със синдикатите. 

На свой ред лидерът на ДПС обясни в Момчилград как 90% от учителите не отговаряли на съвременните изисквания. Ахмед Доган изрази съмнение в професионалните способности на българските учители. „Деветдесет на сто от учителите не са на равнището на изискванията, дори съм скромен в този процент“, заяви Доган. 

„Няма да има никакви предсрочни парламентарни избори, няма да има и ремонт на кабинета, а след 2 години ние пак ще сме на власт", така той коментира протестите на учителите."

Предлагам да обявим всички прилики с лятото на 2013 г. за напълно случайни.