Едно перфектно софийско заведение

Ето сега ще направя една напълно спонтанна и непоискана реклама на ресторант - "Българи" на бул. Дондуков срещу Английската гимназия.

През лятото бях ходила на вечеря по покана в градината, която като интериор е малко натруфена за моя вкус, но тогава ми направи впечатление отличното обслужване и менюто. Затова съвсем спонтанно си реших да събера тесния приятелски кръг на рожден ден там, без да съм виждала условията вътре в къщата. Даденостите бяха - ресторант в центъра, лесно паркиране, безкрайно вкусна кухня и винарска листа, която прилича на каталог за Винария `08.

Има и друго - все пак, като историк, макар и много бивш, силно се впечатлявам от къщи с история. А тази прелива от история, говорим за къщата на генерал Мустаков, бисерът на тъй наречения Офицерски квартал между бул. Левски и моста Чавдар. Ако някой се интересувал от историята на София, сигурно знае, че през 20-те години там се изгражда изцяло ново кварталче с къщи на офицери, в близост до тогавашните казарми. Генерал Мустаков построява това бижу някъде около 1924 г., а после в къщата дъщеря му, една от първите български прочути балерини Фео Мустакова-Генадиева, прави своя балетна школа.

Сега къщата е решена в изискан ретро-стил, с много снимки и картини от края на 19-ти и началото на 20-ти век. Обстановката, съхранила фамилния елемент на къща от 20-те години, е много топла и предразполагаща, като в същото време носи аристократизъм и финес. Масовият първи етаж е по-стандартен, докато вторият е решен във вариант на няколко ВИП-салона, които в ежедневен вариант работят като етаж за непушачи, но при заявка стават перфектно място за частно парти, каквото си направих.

12 души, половината пушещи, половината не, се чувствахме отлично в синята зала. Балкон, прозорци, достатъчно пространство и въздух за всички - и за пушачите, и за непушачите. В съседния салон имаше друга компания, но дори не си чухме гласовете - тези стари къщи са строени наистина с мисъл. При нас си имахме своя музика - много тихичка, ненатрапваща се - свои сервитьори и свой купон. Обслужването - на ниво е меко казано, отговарящият за нашата зала младеж покри изискванията за 5-звездно обслужване отвсякъде, с една малка забележка: в много късните часове започна да липсва и се наложи да слизам до долу, за да поръчам. За сметка на това, ми предложи нещо, за което съм петимна по много заведения - експертно мнение по това, което искаме да поръчаме. Така опитахме нещо, което със сигурност малко хора са пили - 33-годишно бренди Поморие. Честно ви казвам, то е по-добро от много добър коняк, върховно удоволствие просто!

Две думи за менюто. Е, то е толкова богато, че няма начин някой да не намери своето ястие. Ресторантът е известен със своето агнешко по гергьовски, с ребърцата си, със заешкото задушено и с още няколко безумно вкусни неща. Аз там ям гъши дроб с ябълки в карамелен сос, който е най-вкусният гъши дроб, който съм яла - а аз съм го яла на мноооого места....Бисквитената торта е някаква малка фантазия, а традиционната скара от типа на кюфтета, не знам по какви причини, но е по-вкусна от всяка друга, както сподели 11-годишен специалист по кюфтетата.

Вината. Ммммммммммммммм, тука много мога да въздишам. Впрочем, първият ми случай в българско заведение, в който при избор между 2 вина, едното на цена 35 лв, другото - 90, ми препоръчват повече първото...Стигнахме до консенсус с едно вино, което, ако не сте го опитвали, веднага поправете тая грешка:Black C на винарна Санта Сара. Перфетто... /нищо, че там е 60 лв бутилката, заслужава си/

Стигнахме до чувствителния въпрос със цените. Като ги гледа човек на меню, са високи доста над средното. Обаче - 12 души, които всички вечеряхме с основни ястия от типа на гъши дроб и агнешко по гергьовски, с предварителни 9 плата от по 3 порции всяко салати и мезета, с 3 бутилки вино,4 бутилки Бургас 63 и прочие безброй гевезелъци от типа на 33-годишни коняци, торта и апетайзъри, платихме 800 лв. Тоест, по няма 67 лв на човек. Е, такъв куверт няма...

В заключение - ако искате да сте на тихо, изискано и дискретно място, Българи е вашият ресторант.

Пътешествия с Фори 4 - От Йезоло до Виена

Виена, ах, Виена... Срещала съм много мнения, че е скучен град. Е, за мен не само не е скучна, а напротив - това е едно от любимите ми места, в които с удоволствие бих се връщала постоянно.



Да караме подред. След вълшебната седмица в Лидо ди Йезоло и Венеция, дойде ред бойната ни кавалкада да се раздели. Приятелите ни си тръгнаха накъм България, а Фори, добре натъпкан с торбички, пакетчета и нас тримата, отпраши към Австрия. Винаги съм се удивлявала на способността на милото ми семейство да разполага и най-малкото количество багаж така, че да препълни и най-големия багажник... Както и да е, понеже купихме една голяма картина за предстоящия ден-ден на щерката, както си беше опакована, изпълни ролята на покривало, за да не приличаме на битпазар.

По предварителни данни от картата, пътят беше от ясен по-ясен - караме си кротко по магистралата към Триест и после хващаме другата магистрала към Удине и Тарвизио. Вече няколко пъти имах случай да похваля италианците за отличните обозначения и маркировки, обаче, за да ги следва, човек трябва да гледа тях, не да зяпа крайпътните красоти като моя милост. Излязохме си ние на магистралата за Триест, обаче изведнъж гледам табелка "Удине" и хоп! - оказвам се на прекрасен път, само дето изобщо не е магистрала. Но пък нали сме тръгнали да си правим кефа, обзети от откривателски дух, продължаваме по него. Около нас - лозя, ферми, селца, градчета, абе истинска прелест, само дето караме сравнително бавно заради многото ограничения. Напъхахме се в Удине откъм южния му край, прекосихме го тържествено, отминахме го и по едно време, тъкмо взехме сериозно да се притесняваме, че въпросната магистрала си е взела почивен ден и се е шмугнала в храсталаците да поспи, се озовахме точно под нея около селце, наречено Карния.

Веднъж стъпили на "царския път", се отдадохме на пълното удоволствие от съзерцаването на Алпите. Участъкът между Понтеба и Клагенфурт е толкова красив, че май спирахме на всяка възможна отбивка да се любуваме на страховитата планина и невероятните ливади. Тъкмо си мислехме, че толкова красота е чак прекалена, ей го на и Вьортерзее - езерото, чийто район австрийците са обявили за своето Монте Карло. Добре, че се сетих да питам на бензиностанцията за винетка, иначе щях да си отпраша до Виена като крупен закононарушител. Не че имаше кой да забележи - по целия път не видяхме нито един полицай, чак тъжно ми стана.



Самата Виена ни посрещна приятелски - без задръствания и тежък трафик. Прекрасно е устроен този град - достатъчно е човек веднъж да излезе с колата на Гюртел /тоест, на кръга улици, опасващи целия център/ и вече може да стигне до всяка точка. Нашият хотел, с романтичното име "Донаувалцер", се оказа точно на Гюртел, така че го намерихме само с едно питане. Романтизмът обаче се изчерпи с името на хотела, който се оказа нещо по-близо до пансион, отколкото до място с 3 звезди, за каквото ни го бяха представили. Не че не става за преспиване, ама нещо представите ни за добро обслужване рязко се разминаха. Първата вечер оставих едни обувки за почистване и щях да си тръгна след два дни без тях, ако не бях свикала консилиум от целия наличен персонал да ги издири и да ми ги върне. Непочистени, впрочем. Освен това, минах през подробно обяснение защо да не ползвам паркинга на хотела, с претекст, че входът му бил прекалено тесен. На практика, естествено, се оказа, че входът си е ОК, но самият паркинг е под съседната сграда, а на рецепциониста никак не му се излизаше, така че ни прати да паркираме, където намерим из околните улици. Покрай тая комуникация научих важна подробност за паркирането във Виена: тяхната "синя зона" е безплатна в събота и неделя за всички, но през седмицата безплатното паркиране е само за живеещите наоколо за времето от 6 вечерта до 9 сутринта. През останалото време е платено. Ние си тръгнахме на обяд в понеделник и още дължим 21 евро на Виенската община за 3-те "нелегални" паркочаса.



Като изключим хотелските неволи, престоят ни във Виена беше просто прекрасен. Случихме приятно прохладно време, 19-20 градуса, идеално за разходка, и се възползвахме максимално. Още първата вечер проучихме метрото и изобщо градския транспорт, и мога да обявя Виена за един от най-подредените в това отношение градове. Трамваите са истинско удоволствие - много чисти, много на често, във всеки - подробни карти на маршрута и връзките, които се съобщават и от ватманите преди всяка спирка, а най-важното - абсолютно безшумни. До такава степен безшумни, че могат да ти докарат сърцетуп, като ти дръннат внезапно отзад да побързаш и да им се махнеш от релсите. Също толкова чисто и редовно е и метрото, чиито спирки са означени с голямо синьо U. От първата метростанция си закупихме карти за 24 часа за целия транспорт, които се продават от автомати, могат да се плащат и с кредитни карти, и кеш, и всичко става много бързо. Цената на една такава карта е 5 евро и с нея можеш да пътуваш включително и с U-bahn, и с S-bahn /подземната и надземната железница/, и с всички видове транспорт.
Автоматът изглежда така:


Във Виена има толкова много забележителности за гледане, че за два дни е абсурд да се видят дори основните, но все пак ще споделя накратко какво направихме ние.
Първата вечер стигнахме с метрото до Щефансплатц, видяхме катедралата Свети Стефан, разходихме се по Кертнерщрасе и вечеряхме за смешна сума в един гигантски ресторант на самообслужване, нещо като Розенкройцер се казваше.

Втория ден го започнахме с обиколка на района около Щатсопера, откъдето се качихме на сити-тур. Виенските сити-турове са много видове, някои от които са много удобно измислени - билетът ти важи за цял ден и можеш да слезеш от сити-тура, където искаш, да си разгледаш нещо и пак да продължиш с някой от следващите тур-автобуси. Всички са със слушалки и с превод на 8 езика, а лекциите са наистина съдържателни и не са досадни.



Ние направихме тъй наречената пълна имперска обиколка, която ни показа всички основни забележителности - Парламента, двореца Хофбург, двореца Белведере, Моцартхаус, Хундертвасерхаус, Кунстхисторише музеум, парковете с основните образци на сецесиона и т.н., и слязохме на Пратера. Ех, Пратера...там могат да ме оставят рано сутринта и да ме издърпат ритаща и противяща се вечерта, не ми омръзва и това си е! Моите и двамата установиха омекнали крака и замотани глави още след първото екстремно влакче, а мен могат да си ме въртят, лашкат и обръщат с главата надолу цял ден, пак ще искам още. Естествено, качихме се на Рийзенрата, т.е. на истинското Виенско колело, дало името на виенските колела като такива, направихме куп снимки, обиколихме всички видове забавления и накрая се натъпкахме с виенски шницели. Вечерта се разходихме из парка на Хофбург и попаднахме на нещо като постоянен бирфест, озвучен обаче не от чалга, не от техно или друг музикоподобен шум, а от...опера! Седяха си хората, пиеха си бира, нагъваха вурстчета и с огромно удоволствие гледаха "Сватбата на Фигаро", постановка на Щатсопера, излъчвана на гигантски екран направо в парка. Завидях им - много.

Впрочем, ние се разхождахме с мисия - да намерим един точно определен ресторант, Аугустинеркелер. Оказа се точно под галерията Албертина, срещу операта, и наистина е забележителен - разположен е в помещения от 16-ти век, принадлежали някога на градската крепост и на стар манастир. Атмосферата е изключителна - фамилията Бицингер, която притежава заведението май от век насам, прави отлични собствени вина и поддържа много висок стандарт на обслужване, който впечатлява. Нашият сервитьор, освен прекрасния си английски, демонстрира широки познания по европейска география, експертни качества в даването на съвети за избор на ядене и пиене и свежо чувство за хумор - какво му трябва повече на човек, за да се почувства щастлив пред гигантска чиния ядене и прекрасно вино... Завършихме вечерта перфектно - пресичайки отсреща за парче истинска оригинална торта Захер, приготвена и сервирана в сладкарницата на хотел Захер. На сладкарските камиончета пред хотела изрично пишеше "Това е истинската торта Захер - пазете се от фалшификати!" :)))



Сутринта преди заминаването я посветихме изцяло на Шьонбрун. До него се стига най-бързо с метро, а за да се наслади човек пълноценно на уникалния му парк, му трябва цял ден. Самият дворец е умерено интересен, а и не е голям, обаче паркът... След 3 часа ходене бяхме видели толкова малка част от него, че все едно не сме го разглеждали, но трябваше с мъка на сърце да си тръгнем, да яхнем отново Фори и да продължим към Прага.



Каквито и предубеждения да има човек към Хабсбургите и Австро-Унгарската империя, няма начин да е минал през Виена и да не признае, че в областта на културата и изкуството Мария-Терезия е заслужила дълбок поклон както от всичките си бивши поданици, така и от цяла Европа. Именно тя превръща града в истинско бижу на барока, в което се събират гениите на 18-ти век /имам предвид Моцарт, Хайдн, Глук и т.н./ Макар като жена да няма правото да носи императорската корона, тя е истинската владетелка на империята, която превръща Виена в европейска културна столица, а пътем сварва и да роди 16 деца, които постепенно се настаняват в кажи-речи всички кралски дворове. Велика жена...




Днешна Виена е хубава, романтична, многолика, забавна и много, много подредена. В Шьонбрун попаднахме на българка сред обслужващия персонал - възрастна женица, преселила се при омъжената за австриец дъщеря. Ще я цитирам: "Тук е толкова спокойно, толкова подредено, че чак не се усеща, че е голям град. Тея хора толкоз нямат битови проблеми, че чак депресия да го хване човек..." Впрочем, българска реч чувахме често из града, както и всякаква друга - австрийската столица е събрала толкова емигрантски общности, че в нея можеш да чуеш над 60 езика.

Пак се връщам към мненията за Виена като скучен град. Не знам какво очакват другите от един град, за да не им е скучно в него, на мен лично тя ми предлага винаги повече, отколкото мога да опитам за едно посещение. Това ми е третият път там, а още не съм успяла да посетя спектакъл в Щатсопера, да ида в Бургтеатер, да попадна на концерт в Албертина, да не говорим за баловете. Даже на фиакър още не съм се качила, не съм видяла Милия Августин... Така че, едно е сигурно - дръж се, Виена, пак ще дойда!

Dancing Stars - даааааааааа!

Е, с чиста съвест мога да кажа "Браво!" на новата продукция на Нико Тупарев! Елегантно, с много чувство за хумор, далеч от простащината, и най-вече - много, много красиво. Dancing Stars е попадение, и определено много по-добро от Music Idol и Survivor, поне за мен. А, предполагам, и за други като мен, които обичат да гъделичкат естестическите си възприятия, докато гледат шоу.

Аз съм си фен на Музикалните идоли заради гласовете и възможните открития, но от миналата седмица насам предпочитанията ми твърдо са на страната на Танцуващите звезди. За пръв път наша телевизия излъчва реалити формат, в който няма пошлост /поне засега/ - нито във воденето, нито във визитките, нито в епизодите. Моите адмирации към Тодор Колев - идеалният избор за водещ, който забавлява, без да прекалява, събира внимание, без да го окупира и чете сценарий така, като че ли той го е писал. Другото, което силно ми импонира, е подборът на журито - докато при Айдълите вече втори сезон някои от оценяващите подлежат на силни обструкции относно правото си на място там, тук няма какво да се каже: обединяващата дума наистина е компетентност, а съм и много приятно изненадана от чувството за хумор на съдиите - особено на Нешка Робева.

Третият плюс са участниците - наистина, кастингът е на неочаквано високо ниво. Първоначално си мислех, че има силна неравнопоставеност при жените - все пак, да се очаква от Елена Йончева и Аня Пенчева да се борят по популярност и визия с Галена и Алисия, а всичките заедно по пластика - с Илияна Раева, на пръв поглед е доста нечестно, но ето на, оказва се, че нещата не са точно така. Елена е неочаквано лека и подвижна на дансинга, за Аня нямам думи - на 51 години тя слага в джоба си тромавата "царица на дините" и уж ефирното, но иначе пълно дърво Алисия, а по излъчване, страст и сценично присъствие определено бие моята отколешна любимка Илияна. Обаче моето "откритие" при жените е Вили Марковска. Признавам си, покрай шоуто й научих името, а лицето смътно си го спомнях от общо двата епизода на "Хотел България", които съм гледала по десетина минути, преди да заспя безпросветно на тях. Това момиче е истински огън на дансинга, както и Нети - тия двечките ще ме накарат дори есемеси да пускам.

Докато при жените тече истинска качествена борба, при мъжете е по-скоро весело. Приятната ми изненада там се казва Орлин - хич не съм го и забелязала като вокал на Каффе, руснаците имат много точно определение - "смазливый паренек", демек хубавичко мОмче, обаче сега го забелязах, абе това момче е много пластично, бе! При това по мъжки пластично, не като Андрей Баташов, чиито чупки в кръста повече ми навяват асоциации за правата на хората с различна сексуална ориентация, отколкото ми приличат на латиноамерикански танци. Гибона и Мамалев са просто удар в десятката - ако от тези дървета станат свирки, действително от всяко дърво става... Другото попадение е Ники Кънчев - ще гласувам за него, честно! Тази комбинация от достолепие и желание да пречупиш 4 и кусур десетилетия пълен гипс е толкова достойна за адмирации, че няма накъде повече! Давай, Ники!

В резултат, получил се е телевизионен продукт, който накара дори скъпия ми съпруг, природно имунизиран с непоносимост към подобни шоута, да гледа, да се смее и да се радва на показаното. Удовлетворена съм - не за друго, а защото горкият ни ефир наистина имаше сериозна нужда от шоу, което да задържи пред екрана и хора, на които им се повръща от Биг Брадър, не им е тръпка Мюзик Айдъл, скучен им е Сървайвър, писнало им е от Стани богат и искат да оплакнат око в нещо красиво. Тук трябва да изразя възхищението си от партньорите-треньори. Искрено се надявам много деца да гледат това шоу и да се заразят от желанието да станат толкова пластични, толкова горещи, толкова запалени по красивия танц и съпътстващата го прекрасна музика, колкото са тези момичета и момчета. Действително, надявам се Денсинг старс да постигне една цел - да събуди естетиката и стремежа към красота у децата, за чиито родители тя вече е почти безвъзвратно загубена...

Омерзена съм

Заклевам се, никога, никога, ама никога през целия ми живот не ми се искало да емигрирам. До днес. Докато не прочетох това .

Аз съм едно сравнително добре възпитано същество, което принципно не псува писмено. До днес. След оная горната новина, не мога просто да не напиша това, което не спирам да си повтарям - ебаси държавата, ебаси властите, ебаси племето, което ги избира и търпи и което е МОЯТ народ.

Омерзена съм. До дъно. Докато Компира, Свинята, Пилето, Мишката и прочие представители на флората и фауната се избиваха взаимно по улиците, не пропсувах - да се избиват, така поне самопрочистването вършеше работата на тея, дето не си я вършеха. Докато едните крадци обвиняват другите крадци с цел отклоняване на вниманието от собствените кражби, пак не ми идва да псувам - на нас, българите, омразата към държавата и любовта към далаверата ни е генетично заложена. Ние, `ку не краднем, кривнем или измамим, начи не въртим бизнес. Обаче всичко си има граници. Тук вече пребиват не Компира, Свинята и Пилето, а журналисти. Тук вече те осъждат по най-тежкия вариант за 200 лева рушвет, ама ти връщат, може би дори с извинения, близо 200 хиляди.

Какво става, бе, драги зрители?! Как се докарахме дотам, по съдебен ред да връщаме подкупи на поискалите и получилите ги?! Как сме го добутали до законообусловено възстановяване на суми, които очевидно няма как да са спечелени законно?! /Аз се имам за човек с доста добро финансово положение - ама някак не си представям дори и в най-отнесените си халюцинации да държа вкъщи джоб-парасъ 90 бона в лева и още толкова във валута и злато, спестени от закуските./ И защо Софийски градски съд се занимава с дело за варненска съдийка?! /за това сигурно има някакво юридическо основание, ама каквото и да е то, сори, ма е много тъпо/ И изобщо, за каква държава говорим - не правова, аз питам за каква изобщо държава говорим, в която едно тъпо парно е национален проблем, а в същото време 48 часа след опит за убийство на журналист всички власти мълчат като пукали, докато"великия" ДАНС междувременно данси пред едно министерство с маски и оборудване, за да арестува некво футболно съдийче, а съдебен орган излиза с решение да връща пари на подкупен съдия?!

Псувните са израз на активно отношение, казват филолозите. Не, те са израз на безпомощност, казвам аз,която по принцип не ги употребявам. Ние сме безпомощни. На нас не ни остава нищо друго, освен да псуваме. Под "ние" разбирам малката групичка хора, които останахме тук умишлено, защото вярвахме, че можем нещо да допринесем с труда си, за да мръднем напред собствената си държава. Е, не става. Догодина стават двайсет години от живота ми, минали в заблуждение, че ако аз работя добре и на максимум, с това повдигам рейтинга на живота в България. Тук се живее добре само, ако за нищо извън собственото ти живуркане не ти пука. Ако виждащ дори на метър по-далеч от носа си, в един момент оставаш омерзен.

И понеже аз съм природно обременена с оптимизъм и професионално обременена с търсене на варианти за изход, не искам да се примиря с това, мамка му. Не може бе, не може за 20 години в тая тъй наречена държава да не са се родили граждани, ама граждани в истинския смисъл на думата, хора, които държат да контролират живота си, които държат на себе си и на собствените си права, които тая настояща тъй наречена държава тук постоянно нарушава.

А може би може...

Пътешествия с Фори ІІІ - Венецианската лагуна



Чувствали ли сте се някога уморени от красота? Е, Венеция е един от градовете, които могат да предизвикат това усещане. Толкова много хора са сипали суперлативи за нея, че е излишно да прибавям още, затова само ще споделя единодушния извод на семейния съвет - човек задължително трябва да види Венеция и да оцени неповторимата й ренесансова романтика, но веднъж му е напълно достатъчно.

Виж, Венецианската лагуна е нещо друго. Мога спокойно да мина без нова разходка из лабиринтите около Канале Гранде, но на островите с удоволствие бих отишла пак. За разлика от града, който малко или повече ти навява усещането за нещо консервирано-музейно, островите са живи и много привлекателни.

Да се ходи от Лидо ди Йезоло до Венеция с кола е безсмислено. Изминаваш над 40 километра през трафик, пред който Цариградско шосе в пиков час е алея на спокойствието, загубваш куп време и накрая пак опираш до вапоретите - корабчетата, представляващи венецианския градски транспорт. Затова най-разумният вариант е човек да се закара до Пунта Сабиони - точката, разположена на върха на източния затварящ рог на лагуната, където колата се оставя на един от многобройните и огромни паркинги за цял ден срещу 5 евро, а после - на вапоретите, които те стоварват право на площад Сан Марко, откъдето вече може да се тръгне практически във всички посоки. Ако не му се блъска на опашката или има много да чака до следващия, има и едни специални малки туристически корабчета "Марко Поло", които предлагат същото, при това на по-ниска цена, и часовете им на тръгване са в промеждутъците между градските вапорети.



Всъщност, който иска да разглежда Венеция самостоятелно и си е отделил 3 дни за това, ще постъпи най-разумно, ако си поръча предварително по нета тъй наречената Venice card - добре измислена комплексна туристическа услуга, която съчетава транспорта, входа в доста от музеите и църквите и безплатен достъп до венецианските тоалетни /важна част, ако човек не иска постоянно да му дрънчат монети в джоба/ срещу 47 евро. С нея се спестява и време, защото не се виси на гигантските опашки за билети пред Двореца на дожите. Макар сумата на пръв поглед да изглежда големичка, всъщност разходките по каналите никак не са евтини - редовно билетче за 1 час е 6,50 евро, а 12-часовият билет /който е най-удобният вариант, ако Венеция се разглежда за 1 ден/ струва 14 евра на човек.

Човек преспокойно може да разгледа Венеция без помощта на каквито и да било организирани групи и екскурзоводи. Трите основни туристически маршрута с всички забележителности по тях са прекрасно обозначени със стрелки през 10 крачки. Всеки музей и повечето църкви разполагат с аудио-гидове на най-различни езици, а на всяка спирка на вапоретите има карти на града и обяснения за маршрутите. Освен Сан Марко и Двореца на дожите, особено внимание заслужават Ка д`Оро, Ка`Редзонико и Палацо Мочениго, като последният е подреден с типичния интериор на дворец от ренесансовия период. Нашето лично откритие, което обикновено остава встрани от вниманието на екскурзоводските обиколки, е църквата Сан Джовани и Паоло. В интерес на истината, нейната атмосфера е уникална и като внушение ни впечатли дори повече от Сан Марко.

Изобщо, Венеция е град, който всеки трябва да открие за себе си. Най-очарователната й част не са толкова забележителностите и музеите, колкото уличките извън туристическите маршрути. Разхождайки се из тях /винаги вдясно и по един, ако има и други хора - другото е проява на мноооого лош вкус/, всеки може да открие своето кафене, своята тратория, своята джелатерия, с една дума - своята уникална Венеция. Специално аз изпълних една много стара своя мечта - да седна в кафе "Флориан" на площад Сан Марко и да изпия чашка от прочутия му коктейл...

Наши любими места обаче станаха Мурано и Бурано - островите на венецианското стъкло и венецианската дантела. Те са толкова красиви, толкова впечатляващо живи и привлекателни, че трудно се разказва за тях. Да влезеш във фабрика, която е започнала работа на същото място и в същата сграда преди 2 века, да видиш на живо техники, измислени още преди кръстоносните походи и прилагани и досега, е незабравимо. Начинът на производство на венецианското стъкло векове наред е бил една от най-строго пазените тайни на Републиката. Колкото до дантелата, никога не съм си представяла колко ужасно много и различни неща могат да се правят от нея. Бурано прилича на кукленски или по-скоро на приказен град - всяка къщичка е в различен цвят, всички са едно- или двуетажни, с безброй магазинчета, в които възрастни майсторки демонстрират уменията си в бродирането, плетенето, шиенето, декорирането и прочие неща, свързани с дантелата.



Толкова за Венеция и нейната лагуна. Впрочем, от каналите не миришеше. София определено повече "ухае"...

Пътешествия с Фори ІІ - Лидо ди Йезоло

Нашият летен почивен "цивилизационен избор" - Лидо ди Йезоло - е познато на любителите на автобусни екскурзии до Италия. Обикновено там нощуват групите, чиято обиколка включва посещение на Венеция. И аз за пръв път го посетих така, пътем, един ноември преди 7-8 години, когато си го заплюх за почивка някое лято. Е, въпросното лято е точно сега, и определено няма да е последното.

Лидо ди Йезоло е сравнително млад курорт - развива се през 50-60-те години на 20 век, по добре обмислен застроителен план с много зеленина и обществени зони за развлечение. Пълен е с италианци, които го предпочитат както заради цените, които са с пъти по-ниски от тези в лъскавите им курорти, така и заради спокойствието и прекрасния плаж. Пълен е и с чужденци от всички краища на Европа. Почиващи българи все още има сравнително малко - поне в нашето апарт-хотелче ние бяхме първите представители на нацията.

Вече топнали се в "големия син аспирин" след дългия път, лежим на шезлонгите около 7 вечерта и се припичаме на залез. Докъдето ти поглед стига - плаж. Необятен, много широк, впоследствие научаваме, че е 14 км дълъг, със ситен-ситен златен пясък и кристално море, определено по-солено от Черното, но идеално - плавен наклон навътре, голяма плитка зона, пясъчно дъно и много чисто. Между всяко каре хотели към плажа води асфалтова алея, преминаваща в дълга дървена скара върху пясъка, а тя на свой ред - в кейче навътре в морето. На всеки вход на плажа има голяма - и абсолютно чиста - тоалетна, душове и чешми за измиване на пясъка от краката, когато тръгнеш да се прибираш. Всеки хотел има свои чадъри, шезлонги и масички. Допълнителен шезлонг е 4 евро на ден, а самите шезлонги имат и собствени сенници. Общо редиците чадъри са 7-8, но стигат само до средата на пясъчната ивица - от тях до водата има още толкова свободна зона за тези, които държат на собствен чадър и хавлия на пясъка. В следващите дни установяваме, че те никак не са много, а и на това огромно пространство има място за всички.



Първото, което ми прави впечатление, е чистотата. Вечер е, цял ден е имало почиващи, а плажът е като изблизан - няма фасове в пясъка, няма пластмасови боклуци, не се веят найлонови торбички, дори водорасли няма. Съответно, няма и мушици. През цялата седмица не видяхме нито един курортист, който да си позволи да остави след себе си боклук където и да било, освен в кошчетата. Те са буквално на всеки 5 метра и всяко е с място за гасене на цигари и изхвърляне на фасове. Това се отнася за целия курорт, или поне за тази част от него, в която бяхме - така и не можахме да го обходим целия. Плажното барче до нас предлага всичко, каквото се сетиш - от кафе до салати, спагети, вурстчета, пици, както и коктейли, вино, бира и алкохоли всякакви. Цените не са стряскащи, а ако човек почне да мисли в евра, вместо в левове, е направо евтино.

Втората приятна изненада е температурата. По пътя се опекохме от жега, а тук подухва приятен бриз и е не повече от 24-25 градуса. През цялата седмица вечер с пълния мрак ставаше прохладно - дотолкова, че без яке или жилетка за намятане не излизах. Въпреки че апартаментът ни беше с климатик, практически не го и включихме - през деня външните щори запазваха прохладата, а нощем какъв ти климатик, аз лично спях с одеяло.

Вечерта, вече изкъпани и преоблечени за разходка, тръгваме по главната улица покрай хилядите ресторантчета, пицарии и магазини. Сергии във вида, познат ни от нашето Черноморие, липсват. Коли също - в 8 вечерта автомобилното движение по главната се забранява и тя става най-дългата пешеходна улица в Европа.Единствените превозни средства по нея остават велосипедите и четириколесните колички с педали, за които има специално очертана алея на платното. За цялата седмица видяхме само четирима нарушители на забраната, и то защото беше много късно през нощта и спрелите ги карабинери образуваха колоритна групичка.



Пазаруването на храни за закуска, мезета и пиене го свършихме на втория ден в един от трите хипермаркета край нашата част от курорта - тип Била и с цени, почти като и дори за някои неща по-ниски от нашенската Била. Особено в областта на деликатесите - същото прошуто крудо, което много обичам и си купувам понякога тук за около 3,50 лв за 100 грама, там е 3,60 евро килото. Бутилка Джак Даниълс беше 17 евро, а Финландията се хилеше зад етикетче от 6,50 бутилката. Абе, пълна с връх количка ядене, пиене и разни домашни потреби ни излезе общо 62 евра...

Заведенията, както вече споменах, са хиляди - за всеки вкус и джоб. Има дори и Sofia Pub...В повечето готвят много вкусно, а навсякъде се радвахме на най-известното местно вино - prosseco, което в повечето кръчми го сипват като наливната бира, от кранче в каничка. Просекото е прекрасно на вкус, сухо бяло естествено газирано вино, което оставя много приятна леко възгорчива жилка в устата. Племи го кръсти бяла лимонадка, и то действително влизаше леко като лимонадка, без на следващия ден човек да го боли глава. Аз, която с мъка изпивам пълна чаша шампанско - сладни ми и това си е, спокойно си поглъщах 2-3 чаши просеко с яденето, като определено предпочитах Spumante /по-газираното/ пред Frizante /по-малко газирано/. Сега ми липсва...

В част от заведенията вечер има жива музика - попаднахме и на евъргрийни, и на хардрок, и на ню уейв, и на джаз, но желязното правило е точно в 0:00 ч. всички музики на открито да спрат. И те наистина спират. Имаше и заведения с караоке, постоянни концерти по площадите, паради на духови оркестри и мажоретки по улиците, изобщо вечер беше шумно и весело, но задължително до полунощ. След това музиката остава само в нощните барове и дискотеки, които са извън хотелските зони. Въпреки че спалнята ни гледаше към главната улица, не е имало нощ с шум след 12 ч. Магазините също работят до 11 вечерта.

Неприятните впечатления бяха общо 2 - първо, от огромния брой индийци, азиатци и африканци, които цял ден обикалят човек по човек на плажа и предлагат всякакви масажи, очила, чадъри и прочие боклуци. Толкова са досадни, че ти идва да си направиш табелка "No, thanx!", за да не го повтаряш нон-стоп. Второто - ако човек е с деца, може буквално да се разори поради гигантското количество игрови заведения с по 50-60 различни автомата в тях. Уж ти дават 12 жетона за 5 евро, обаче така се заиграваш, че не усещаш как стават пет пъти по пет. Обаче, след изкараната седмица на това море основното, което ми се въртеше в главата, беше - ние май само си мислим, че имаме курорти...

Пътешествия с Фори - част І, София - Постойна - Лидо ди Йезоло

Първо, да поясня кой е Фори - това е моята любима играчка, прекрасното ми новичко Субару Форестър, първата ми собствена кола, в която се влюбих още на ниво картинка и описание. Засега любовта ни е споделена, Фори се държи прекрасно по европейските пътища.

Второ, няколко думи за пътешествията - понеже човекът е човек, когато е на път, семейният съвет реши подаръкът за принцесата, която това лято постигна бляскав кандидатстудентски успех, да бъде във вид на двуседмична комбинация от морска почивка в Италия и посещение на Виена и Прага. Планирането на италианската част от въпросния круиз се проведе още през зимата. Изборът ни беше курортът Лидо ди Йезоло, а всичко по намирането на подходящ хотел се извърши по нета.

И така, рано-рано на 22 август поемаме по пътищата към Италия като двучленна кавалкада от Фори и джипа на племи - внушителен Volvo XC90, абе, с две думи, лъскав камион. С Фори сме авангард, уж заради другата глезотийка, с която се снабдих, навигатор Престижио с програма IGo 2006. Точно тръгнахме и установих, че съм забравила най-важната част на навигатора - зарядното за кола, тъй че Анелия /така е кръстен гласът, който насочва на български/ практически беше лишена от думата, освен в някои ключови участъци. Не е фатално, пътя до Загреб го знам, а и го бях изрепетирала седмица по-рано на една командировка, тъй че водя без проблем, пък оттам нататък - каквото сабя покаже. Е, и табелите, естествено.

Българската граница я минаваме за нула време, както и сръбската. Няма да спра да се учудвам, защо на нашите гранични власти им е толкова приятно да ни изпроводят извън страната и им е такъв проблем да ни пуснат обратно в нея...Вероятно поради ранния час, гадната отсечка до магистралата преди Ниш я взимаме много бързо и само около 20 км се влачим зад камиони. Впрочем, който не е пътувал скоро оттам, ще се изненада приятно - пътят през тунелите е асфалтиран, няма и помен от старите павета и многото дупки. Магистралата ни посреща приятелски - нова отсечка, без тол-такса и с идеално качество до Ниш. Там вече минаваме през путарината срещу билетче, което преди Белград осребряваме срещу 13 евра. Бензинът в Сърбия е скъпичък, въпреки че ДДС-то им е по-ниско от нашето, и литър безоловен 95 е 103,70 динара, което, обърнато в български пари, е 2,67 лв. Тол-таксата се плаща и в евро, и в динари, и в брой, и с кредитка, а магистралата е не само с прилично качество, но и си личи, че съседите се грижат не само за асфалта - през целия път бригади в оранжеви костюми подстригват тревите и храстите между двете платна и около аварийното. Въпреки че стесняват пътя там, където работят, не предизвикват задръствания. Ченгета забелязваме само на 2 места в цяла Сърбия, което ме изненадва - при предишни пътувания имаше поне по 5-6 поста само до Белград.

Белград е първият мъчителен за минаване пункт. Тъй като магистралата цепи над самия град и се използва като софийския бул. Сливница, има гадно задръстване, съвсем като тук, само че 3 пъти по-голямо. Във висене отлита близо час, а Фори почва да се държи като жаден слон. За сметка на това, след Белград разстоянието до хърватската граница е само стотина километра /и 6 евро пътна такса/. Границата ни забавя буквално няколко минути, въпреки доста голямото количество коли - обработват ни документите със завидно темпо и вече сме в Хърватска.

Много ми се иска нашите власти да вземат да идат на обмяна на опит при хърватите по отношение на магистралното строителство. Широко, супергладко, без кърпежи /хърватите поправят участъци по поне километър, не си играят да запушват дупки/, всичко подстригано наоколо, а дори 3 къщи да има до магистралата, те са отделени от нея с шумозащитни стени. Хърватите определено са се престарали по отношение на отбивките за почивка до Загреб - те са на всеки 20-25 км и задължително съдържат бензиностанция, ресторантче, а на всеки 70-100 км - и мотел. Билбордове няма, вместо тях има безброй указателни табели на хърватски и английски, като на всяка отдолу са изписани километрите до следващата отбивка с бензиностанция. Пътят е яко натоварен от гастарбайтери и тирове, но се пътува извънредно спокойно и удивително дисциплинирано. Ако няма движение, всъщност карането е доста скучно, защото, на всичкото отгоре, в по-голямата си част магистралата е права като конец. Малко преди Загреб Фори ми доставя първото по-силно преживяване - лампичката на резервоара светва и разсейва илюзиите, че ще успея да се добутам до Словения без зареждане. За лош късмет, точно в тоя участък няма отбивки, а отклонение след отклонение. Почвам да карам горивоспестяващо с 90 и хвърлям в шах племи, който отзад се чуди гума ли съм пукнала или нещо по-лошо се е случило, и така до първата срещната бензиностанция, на която наливам 20-тина литра и продължавам спокойно към Словения. Там сипвам смело А98 на цена 1,17 евро за литър на първата бензиностанция и вече съм с пълен резервоар.

На хърватско-словенската граница, която също като нашата със Сърбия е външна за Евросъюза, очакваме да ни забавят доста. Това обаче не се случва. Просто фейс-контролът е малко по-внимателен, иначе дори не ни питат с какви пари разполагаме или нещо подобно. Обработката "на едно гише" действително е на едно гише, граничарите се държат официално-любезно, цялата работа отнема по-малко от 5 минути и вече сме отново в ЕС. Оттук нататък граници няма. Между Словения, Италия, Австрия, Чехия и Унгария преминаването в друга държава е обозначено с табели "Добре дошли в..." и с нищо друго.

Словения е впечатляваща. Изключително красива природа, подредени "по конец" селища и просто изумително чисто. Отвсякъде лъха спокойствие. С удоволствие бих живяла тук. Първият ден от пътя ни е на приключване - целта ни е да стигнем градчето Постойна и да си намерим място за спане там, за да можем на сутринта да разгледаме известната пещера и да продължим към Италия. Включвам за малко навигатора и Анелия послушно ни завежда до центъра на градчето - не, че и без нея не бихме се оправили, всичко е идеално обозначено. Първият хотел, в който се отбиваме, ни предлага да ни настани всичките в странно помещение за 6 души - една спалня и 2 двуетажни легла, които хич, ама хич не ни привличат. Момичето на рецепцията не само не се засяга от физиономиите ни, но само предлага да се обади в друг хотел. Изпраща ни в новичък комплекс край градчето, "Епицентър", който се оказва нещо като МОЛ с парк и спортен център около него. Стаите са тип апартамент и са прекрасни, а ресторантът е просто супер. Единствената драма е наличието на дискотека отдолу, която през нощта бълва техно-фенове, комуникиращи на висок глас и отпрашващи към домовете си с надуто техно в колите. Ние обаче сме достатъчно уморени, за да спим като къпани.

На другия ден, след обилна закуска се отправяме да разгледаме Постойнска яма - една от най-известните пещерни системи, обхващаща около 20 пещери. Огромна е и по-голямата част от нея се разглежда с влакче. Не е по-красива или по-интересна от Магурата, но, за разлика от нас, словенците не само ценят това, което природата им е дала, но и умеят да го представят по най-добрия начин. Районът около пещерите е парк и е толкова добре уреден и пълен с ресторанти, паркинги, хотели и магазинчета, че човек с удоволствие изкарва там и цял уикенд, за да си почине.

В самите пещери системата е желязна: вкарват туристите на групи с много дълги влакчета, като капацитетът на посещението е 700 души едновременно. Веднъж стоварени в центъра на пещерната система, туристите се разделят според езиците и се поемат от екскурзовод, който ги развежда и им разказва за забележителностите на пещерите. Накрая ги връща на "гарата" и пак с влакчета те минават през другите части на пещерите, за да стигнат накрая до т.нар. Концертна зала, в която могат и да снимат. Иначе, при самото влизане, при потеглянето и при пътуването с влакчето има специални фотографи, които правят снимки на всички от съответната група и на излизане човек може, ако си хареса снимките, да си ги купи срещу 3 евра на парче. Входът е 7 евро на човек с намаление за ученици, студенти и деца, а цялата разходка отнема около час-час и нещо.

От Постойна отпрашваме около 12:30 ч. и след няма и 50 км сме вече в Италия. Въпросните 50 км обаче ни изправят на нокти, защото е събота и впечатлението е, че населението на цяла Любляна се е отправило към родните си места, а половин Триест се е юрнал към словенските курорти. Това обаче се оказва само бледо подобие на задръстването, което ни чака на италианската магистрала към Венеция. За 2 часа не успяваме да изминем и стотина километра, при това повечето на втора скорост, затова на първата отбивка се махаме от магистралата и поемаме по междуселските пътища. Те са по-качествени от много от нашите първокласни, само дето са тесни. Вече сме гладни, но за пръв път се сблъскваме с желязното италианско правило, че от 14:30 до 17:00 ч. е време за почивка. Никой ресторант не работи, затова хапваме по един сладолед в Портогруаро и продължаваме през селцата и градчетата към Йезоло. Панорамата наоколо прилича на излязла от архитектурен справочник за хубави къщи: прекрасни едно- и двуетажни постройки, в топли цветове, с фантастични морави отпред, изобилие от цветя, изобщо трудно ми е да карам, защото постоянно се вторачвам в някоя къща. Всяко кръстовище е решено с кръгово движение, пълно е с табели, но от зяпане успявам някак да се объркам и да вкарам кавалкадата ни в едни теснички алейки между именията, което всъщност ми харесва, защото виждам и лозята - идеално прави редици, между които се мярка някоя и друга шапка на изостанал труженик. Как да е, излизаме отново на пътя и попадаме най-после в Лидо ди Йезоло, където за десерт навигаторът тотално ни обърква. Така и не разбрах какъв адрес съм му задала, но той ни въртя точно три пъти, убеден, че нашата улица е баш на мястото на един големичък хотел.
След закупуването на карта на курорта от първия срещнат магазин се оказва, че ние сме на десетина километра от действителния ни адрес, но пък курортът е планиран с прави перпендикулярни улици, повечето еднопосочни, така че стигаме лесно и бързо до крайната точка - апартаменти Ка`Венеция, на главната улица на курорта и на 20 крачки от плажа. Собствениците Моника и Джорджо ни посрещат, все едно сме близки роднини, показват ни шезлонгите на плажа и ура!в късния следобед на 23 август отбелязваме първото си топване в соленичкия Адриатик и почивката започва!

"Добре дошли в България" ли?! По-скоро "Разкарайте се оттук!"

Петък, 15 август, 18:30 ч., Калотина. Прибираме се от командировка и след дълго шофиране в 40-градусова жега стигаме сръбско-българската граница. Сърбите ни обработват документите буквално за 5 минути и с един усмихнат "Сречан пут!" ни вдигат бариерата. Ура, прибрахме се, си мисля в следващата секунда, ноооо...

Пред нас плътни колони леки коли са се строили пред 3 бариери с някакви кабинки към тях. Увисваме и ние на опашката и в първите 10 минути сме леко ошашавени от количеството ревящи деца и изнервени майки и бащи, които ежеминутно отварят и затварят врати на коли и претичват напред-назад. Постепенно се изнервяме и ние, защото, а/ за 10-те минути опашките са помръднали само с 1 кола напред; б/ на въпросните кабинки с бариери дълбоко не е ясно какво се случва, защото явно не са паспортен контрол; в/ от бариерите към кабинките и обратно в тръс търчат шофьори или техни спътници с паспорти и талони в ръце. Чудейки се за какво е всичко това, си спомняме, че май тук едно време се плащаше прословутата такса "кална локва", ама нея нали я махнаха.

19:00. Почти ни е дошъл редът. Зад нас е станало пълно стълпотворение и зоната между двете граници е напълно блокирана от коли. Спътничката ми излиза на проучвателна екскурзия. Връща се с нервен блясък в очите и докладва, че бариерите може и да са три, обаче кабинките със служителки в тях са две. Поради това, пътниците тренират туристическо ориентиране и се опитват да се вредят при работещите какички, които извършват странни манипулации - вземат паспортите и талона на колата, взират се мнооооого дълго в един монитор, чукат нещо на клавиатурата, задават ключовия въпрос "Колко пътници има в колата?", пак се взират мноооого дълго в монитора, после ти връщат документите, връчват ти една флашка и вдигат бариерата. В този момент приносителят на документите спринтира обратно към колата си, мята се на нея и преминава, за да....се нареди на следващата опашка. Тя е на паспортния контрол. Отново от 6 възможни кабинки работят половината, и отново една кола се обработва минимум за 5 до 7 минути. Не че кой знае какво се случва, служителят извършва онова,което е извършвал винаги с паспортите, но в допълнение има да се пребори и с въпросната флашка. Накрая ти я връчва обратно и на въпроса, какво следва сега, те осведомява, че системата е "Предай нататък".

Трета опашка - митнически контрол. Мрачен митничар морно мълви: "Откъде пристигате?Нещо за деклариране?" Отново флашката е обект на повишено внимание и отново "Предай нататък" - този път към четвъртата опашка на гишетата за винетни такси. Тя е още по-голяма, защото работят само 2 бариери. Третата бариера е предназначена за колите на служителите, които в този момент се сменят. Естествено, по никакъв начин не е обозначено, че бариерата е за служебно ползване, нито пък на колите някак им личи, че са служебни, поради което след тях се набутват заблудени туристи. Същите се пресрещат от гневен служител, който с обиграни жестове на регулировчик им показва, че трябва да се върнат и да се наредят на другите 2 опашки. Маневриране в зона с още минимум 100 автомобила в непосредствена близост сигурно е забавно упражнение за някого, но определено в района нямаше налични такива. Иначе, нашият престой на тази опашка завършва с въпроса "На вас винетка трябва ли ви?" Не, благодаря, имаме си. Отново получаваме обратно флашката си и сме натирени към петата опашка.

Петото гише, освен вече познатото дълго взиране в монитор, провежда и обучителни процедури - една служителка виси на главата на втора такава и й обяснява какво да натисне и къде да кликне, за да извърши нещо незнайно какво със заветното USB. Явно не е лесно, защото дори не ни поглеждат, просто ни подават обратно тъй наречения чип и ни пращат на съседното, вече шесто прозорче. Подаващата се от него госпожа най-после си прибира флашката.

За какво разнасяхме това USB, я питаме ние, каква е тая система, откога я въведоха? Ааа, системата е от една седмица, правят някаква статистика с нея, ни осведомява последната, шеста поред гранична служителка. Ама това временно ли е или за постоянно? Ами не знам, казва тя, май е за постоянно, ама не мога да ви кажа, и ние още не сме наясно...

Часът е 20:15. Лилави от нерви и изтощени от повече от час и половина висене, вече сме допуснати в отечеството. Сещаме се, че преди време Никито Василев нещо много се хвалеше с новата система за плащане "единен фиш". Явно новите методи за обработка на информацията включват пълно интегриране на туристите в безжичните технологии - за какво са ти жици, като имаш туристи, които кат електрони същи да търчат от гише на гише и да пренасят инфото, стиснали в потна ръка скъпоценната флашка?!

Докато висяхме на петте опашки, обстойно разгледахме приветствените надписи "Добре дошли в България!", съдържащи телефон за предложения и сигнали, както и странен e-mail, започващ с www. Тъй като дълбоко се съмнявам в използваемостта на посочените канали за обратна връзка, направо ще си дам предложението в открит текст - ако това е начинът ни за радушно посрещане на туристи, имали неблагоразумието да пристигнат тук на почивка, по-добре направо да им напишем "Разкарайте се оттук". Те, така и така, втори път надали ще се върнат.

Бузлуджански размисли

Покрай интерпретацията на Сула се замислих за червените бабички и неовладяната им страст към хаус-партитата - абе, всяка година има събор на Бузлуджа и всяка година вечно млади социалисти с устрем горд и набег смел пъплят към върха с летящата чиния, ама преди поне не го рекламираха толкова в национален ефир...

Да направим проста сметчица:
- изработка на видеоклип - средно около 3-4000 EUR /в евтиния случай/
- цена на 1 излъчване на 30 сек. клип в prime time:
- БНТ - 5400 лв
- БТВ - 4930 лв
- НТВ - 2150 лв
Значи, за по 1 излъчване в трите телевизии - общо към 12 500 лв. А те го въртяха поне по 15 пъти...
Хайде, от мен да мине, радиорекламата няма да я пресмятам.

Да видим програмата: значи, през деня днес имаме Ники Априлов, някаква Рада Георгиева и участието на Веселин Маринов, квартет „Славей”, Любка Рондова и др. Вечерта от 8, при това в условия на open air - Balthazar, Deep Zone Project, JackRock, DJ Rossko, DJ Dian. Това значи яка апаратура, светлини, сцена, превоз и мъкнене на всичкото това, ток, окабеляване, декори... Айде, стига толкова. В най-най-най добрия случай, при мнооого голямо съпричастие и любов към социалистическата идея от страна на призованите за участници, това са 20 000 лв само за хонорари и поне 2 пъти по толкова за техническо обезпечаване и апаратура.

Значи, общо тъй нареченият национален събор излиза не по-малко от четвърт милион левчета... Няма да издребнявам и да задавам въпроса, откъде са се взели тия левчета. В духа на класиката, ще възкликна като един бай Ганьо - "Имал си бол пари, дал си." Това добре, ама се питам всъщност

ЗАЩО са дадени?

Каква е причината, поради която някой потрошава четвърт милион, за да закара на Бузлуджа 5 хиляди вечно млади социалисти с прилежащите им бабички, пък били те и червени?!
Ако целта е да ги надъха за нещо, нямаше ли да е по-рационално да раздели тия 250 000 на 5000 и да им връчи направо по 50 кинта на човек?!
Ами, не знам, нямам отговор на тоя въпрос...

За Белоградчик, Магурата, Кула и родното безхаберие



Белоградчишките скали и особено Магурата са от природните ни чудеса, за които всеки е чувал, но някак трудно се навива да иде да види. Изобщо, Северозападна България обикновено остава встрани от обичайните дестинации, към които се отправяме в събота и неделя. Напразно - нито е далече, нито е трудно достъпна, а като гледа човек какво му предлага природата наоколо, направо не му се тръгва обратно към градския хаос.

Обаче, фактът си е факт - ако някой си беше направил труда да порекламира малко повече местата, на които бяхме, вероятно милата родна картинка около тях нямаше да изглежда толкова тъжна. Особено ми е мъчно за Магурата и района около нея. Пещерата е уникална. Даже не знам кое по-напред да спомена - дали невероятните сталактити, сталагмити и сталактони, дали рисунките, дали залите, които сякаш нарочно са дълбани така, че да ти създават чувството, че си в някакъв приказен дворец на подземни великани, или странното усещане, че ей сега ще ти изскочи отнякъде някой неандерталец или пещерна мечка. И цялата тази спираща дъха красота е практически зарязана непипната от поне 30 години насам. В ученическите и студентските ми години около Магурата имаше хотелче, имаше дървени капанчета за скара-бира, места за пикник, сергийки някакви - сега няма нищо. Тоест, има, но във вид на развалини и боклук. Да не говорим за изхода на пещерата, пред който се шири огромен празен паркинг с 2 пейки. От пейките се разкрива страхотна панорама към Рабишкото езеро - и толкова. Сядаш , пред теб се е разпростряло езерото, а в краката ти развиват цивилизации хиляди микроорганизми - практически си стъпил в бунище...

Подведени от по-малкото на брой километри, надвечер в петък се отправихме към Белоградчик през Петрохан - за пръв и последен път, честен кръст. Едно, че през повечето време си гледаш стоповете заради многото завои, но и пътят е отврат. Дупка до дупка, камион до камиона и джигит до джигита. На всичкото отгоре, половината път беше "в ремонт", както обикновено му викат по нашенски на упражнението, при което някакви хора издълбават дупките по асфалта,правят ги на мнооооооооооооого големи квадрати и ги зарязват за неопределено време. На връщане се прибрахме по "царския път" през Враца и спестихме минимум половин час, въпреки по-дългото на километраж разстояние. Да не говорим, че Е-79 е прекрасно направен! Ако всички пътища у нас един ден станат такива, наистина ще е фрашкано с автотуристи. Гладък нов асфалт, равен при това - то е удоволствие да се кара по него.

Както и да е, добрахме се до Белоградчик късно вечерта и отседнахме в предварително резервираната къща за гости "Артес". Впрочем, всичко написано и отснето в сайта й е вярно. Приятно място за спане, макар че добирането нощем след кръчма до него е малко екстремно - по трийсетина бая стръмни стъпала, представляващи улица. То в Белоградчик равни места почти няма, всичко е ту стръмно нагоре, ту стръмно надолу. Въпреки че беше 11 вечерта, намерихме заведение до центъра с работеща кухня - кръчма "Лютата чушка", където си имаше и хора, и бачкащи готвачи, изобщо успяхме да вечеряме без проблем. Всъщност, не само там имаше хора - изглежда, белоградчани са дали обет да не спят в петък срещу събота, щото в полунощ центърът беше пълен с народ, седящ по кафенета на сладка приказка. В събота вечер нямаше толкова наплив, вероятно заради протеклия през деня международен събор на Салаш /близо до границата със Сърбия/.

На следващия ден се отдадохме на разходки из околностите, както си му е редът: скалите, Белоградчишката крепост, Магурата, стигнахме чак до Кула. Белоградчишката крепост е впечатляваща. Тя е и сравнително най-добре поддържаният туристически обект в района. В момента точно до нея се строи хотел, което със сигурност ще я направи и още по-посещавана. Има доста какво да се желае по отношение на обяснителните надписи, обозначаването на маршрута и т.н., но на общия печално-запуснат фон на района, тя си прилича на забележителност. Същото не може да се каже за село Рабиша, в което дори няма къде човек да хапне и пийне от производството на иначе много известната изба. В селото има 2 подобия на заведения, в които се продава виното от Магурата, но и двете са тип хоремаг, затова просто си купихме вино и се отправихме към Кула, където и обядвахме. Самият град изглежда като място, което е застинало в началото на 80-те и не е мръднало оттам. В самия център се издигат останките от крепостта с кулата, дала име на градчето. Интересно е да се видят, но нищо повече. Ресторантът, в който седнахме, "Перла", ни нахрани вкусно и обилно, но скоростта, с която се случват нещата в него, напълно отговаря на общото впечатление от целия град: бааааааавно, спокоооооойно, абе що да си дава човек зор, като може и да не го прави. Мъка, мъка...

Все си мисля, какво ли чакат хората от тоя край да се случи, че да се поразмърдат малко? Природата им е давала с пълни шепи - и земя, и гори, и красоти, и забележителности, всичко има наоколо, а инициатива да се печели от това - нула. Всичко им е близо - и Дунава, и Сърбия, и Румъния, че и София, а селищата изглеждат като полумъртви. Огромна част от младите работоспособни хора са се насочили към работа в Италия, а тези, които са останали, сякаш прекарват времето си в полусънно очакване някой да се "погрижи" за тях. И в оплаквания, разбира се. Ако трябва да се избира символ на тая част от България, мисля, че най-подходящо е да й се тури една плачуща върба - хем нон-стоп реве, хем не помръдва...

Ремайндър за хубави кръчми - 1

Освен споменатите дотук, да добавя и малко принос от Северозападна България:

Белоградчик - ханче "Мадона"


Да не се бърка с хотел-механа "Мадона", който е в града - това е крайпътно заведение, на 3-4 км преди Белоградчик, отдясно на пътя към града. Освен че е много приятно на вид и с прохладни сенки дори в обедните жеги, предлага и много вкусна кухня, прясна пъстърва и любезно и сравнително бързо обслужване.

Ремайндър за хубави кръчми

Сигурно един ден ще ги подредя и под друга форма, ама междувременно ще си ги записвам тук.

Копривщица - Механа "Дядо Либен"

Сред сигурно стоте кръчми в Копривщица, тази е най-емблематичната, и има защо. Докато си пие ракията в тоя двор, на човек му стават ясни много работи за живота, спокойствието и всичко останало... Намира се точно на центъра на Копривщица, няма начин да не я забележи човек.
Специалитет "Дядо Либен" - манджичка тип кавърма, запечена в малко гювече тип чинийка с капак, с кашкавалец и яйце отгоре. Съдейки по звуците, които издаваше хапващия, мноооого вкусно нещо.
Специалитет "Хаджи Генчо" - 2 парчета пилешко и свинско, между тях гъбки, кашкавалец, парченце ананас, върху тях 2 парчета шунка и всичко това увито и запечено в кашкавал и сос и поднесено със задушени зеленчуци - ммммм, ама тооооолкова беше вкусно...
Кисело мляко в гърненце с боровинково сладко е просто страхотно - и млякото, и сладкото са домашно приготвени и уникално вкусни.
А айрянът - е, няма друг такъв айрян!!!

Правец - Ресторант "Правешка баница"
Заслужава си човек да измине 60 километра, за да опита тая баница. Аз лично хапвам 1-2 парчета там с биволско мляко и си поръчвам една тава за вкъщи. Другите две неща от менюто, които са супер-вкусни, са агнешкото и заешкото задушено.
Малко трудна е за намиране първия път - пред спортната зала се хваща левия път, който води към центъра, кара се по него, докато се пресече мостчето над рекичката и веднага след мостчето се завива надясно, след което първата пряка вляво. Кръчмата е срещу РПУ-то.

Пицария "Бланко Неро" в София
Намира се на покрива на супермаркет "Европа" в Зона Б-5. Непретенциозно, но много приятно заведение, с добър готвач /или готвачка, не знам/ и много вкусни неща за ядене в менюто. Барбекюто е супер, а специалитетът "Бланко-Неро" е комбинация от пилешко и свинско върху хлебни канапета и е в количество, което се оказа непосилно за голям и не особено лекичък мъж, обичащ да си похапва здраво.

Ще се радвам на допълнения..

Да се смее ли човек, да плаче ли...

Смяяяяях...Чета инфо за дебата „Реформата на българския политически модел” и наистина се чувствам като в театър на абсурда.

Според Пламен Моллов /НДСВ/ въвеждането на чист или частичен мажоритарен вот ще създаде условия купуването на гласове да се прехвърли в друга форма. “По-добрият вариант е преференциалното подреждане в рамките на партийните листи, което беше практикувано на евроизборите. Подкрепяме идеята държавното финансиране да се увеличи и да се премахне частното"

Каракачанов пък иска образователен ценз. И голямо държавно финансиране, естествено.

ДСБ пък иска 100 хиляди лева глоба и отнемане на гласове, ако се докаже, че някоя партия ги е купувала.“От ДСБ сме за мажоритарна демокрация. Трябва да се направят усилия за реален мажоритарен избор в рамките на пропорционалната система"

Дискусията е изобилствала и с други екзотики: задължително гласуване, 2,5% праг за влизане в парламента, изборни книжки, данъчни преференции за гласуващите, промяна на избирателните райони, изобщо, идеен тюрлюгювеч отсекъде.

С една дума, преобладава масова липса на партиен ентусиазъм по отношение на мажоритарния избор, а идеята да се намали, примерно, двойно броят на депутатите в парламента май изобщо не е била и изказвана.

Значи, какво излиза в крайна сметка? Всички са съгласни, че купуването на гласове е кофти работа. Държавата трябва да се бори срещу това упадъчно явление, като дава много пари на партиите. С тях те пак си купуват гласове, ама по-малко, щото при 2,5% праг не им трябват толкова много избиратели. Освен това много се стараят да не ги хванат, а когото хванат, връща обратно на хазната 100 бона кеш, за да се чувства Държавата победителка в борбата срещу купуването на гласове. И всички доволни.

Котешки размисли

Някъде из дебрите на руския нет прочетох следния основополагащ въпрос:

Всъщност, защо ли ние, жените, толкова обичаме котки?

Котките са независими същества, не те слушат, не се отзовават, като ги повикаш, обичат да се шляят по нощите, после идват, за да си получат желаната доза храна и ласки, след което държат да ги оставиш на мира, за да се наспят.

С други думи, кой знае защо, в котките обичаме точно това, което мразим в мъжете...

Добре, че не сме в тропиците

Седим си ние снощи кротко в едно хубаво кръчме на теферич, пием си петъчното аперитивче и към 8 вечерта щерката нервничи по телефона: "Мамо, дай ми номера на тея от Пауърнет, че нетът спря!" Гръмнало, треснало над Слатина и хоп! нямааа... Викам, спокойно, маме, ще мине дъждът, ще го пуснат.

Да, ама не - прибираме се ние към 11 вечерта, вкъщи ни нет, ни кабелна, ни цифрова. По телефоните на Пауърнет любезна войс-лелка повтаря на поразия "Всички линии са заети! Моля, изчакайте!" Брей, викам си, сигурно някаква голяма повреда ще да се е случила околовръст, че всичките комуникации са сдали багажа. Нищо де, поне ще се наспим.

В девет и половина тази сутрин - същата картинка. Ни нет, ни телевизия. От Евроком поне ме осведомяват, че има повреда и до час ще я оправят. Виж, в Пауърнет попадам на младеж, който явно гледа с удоволствие "IT Croud", защото се държи с мене като с юзър-олигофрен. Не, че не съм от най-големите лаици, ама чак да ми се задават въпроси в стил "има ли на двете малки компютърчета долу знакче, което прилича на българското Х"... Освен това, младежът е убеден, че повредата е в моя рутър и много държи да рестартирам и него, и компа. Правя го, само мир да има и съгласие между нас, че "повредата не е в моя телевизор". Стигаме до записване на адреса, защото просто не можело да не е при мен повредата, сигурно не правя нещо както трябва. Викам му, в такъв случай явно при всеки дъжд получавам пристъп на дебилизъм, защото, откакто съм ви клиент, досега не помня да сме преживявали буря с неспрял интернет. А, не е вярно, казва той и се разделяме с уверението, че ей сега ще прати техниците.

Четири часа по-късно положението се е изменило към добро - имаме телевизия, но не и нет. Пак провеждам любимия си диалог с пауърнет-войс-лелката и на осмата минута се обажда друг оператор. Той проявява малко по-голям респект към неизвестната величина, наречена "познания на юзъра насреща", но в крайна сметка пак стигаме до упражнението рестарт на всичко около мене. Обяснявам, че тоя филм вече сме го играли с колегата му, но ако много държи, мога и 4 пъти да се рестартна за общо успокоение. Моля го само да обещае, че ако и на четвъртия път не се случи качествена промяна, все пак ще се съгласи, че проблемът е извън прага на апартамента ми. Човекът е любезен и се навива да не си губим взаимно повече времето. Отново минаваме през диктуване на адреси, обещание за техници и т.н., но този път операторът поне е честен. Бурята им била създала толкова проблеми, че не може да гарантира, че днес ще стигнат и до Слатина...

В три и половина следобяд вече всичко е наред. Естествено, техник вкъщи не е и стъпвал, но нет има. Убедена бях, че както в над 30-те случая досега, така и този път "повредата не е в моя телевизор". Въздъхвам облекчено и си мисля, добре, че България не е в тропиците. Щом последиците от 2-3 часа светкавици и дъжд се отстраняват за близо денонощие, какво щяхме да правим при няколкомесечен дъждовен сезон?!

Ами ако???

Ако някой се обърка и вземе, че ни нападне, всякаквите институции на отбраната, извънредните ситуации и гражданската защита май ще разберат подробности от радиото и телевизията. Това е основният извод, който ми се върти в главата след тазсутрешните взривове.

6:30 - взривовете са толкова силни, че почти ни изхвърлят от леглата. Изскачаме на балкона, съзерцаваме облака, който по всичко прилича на неподвижна бяла гъба, взираме се безпомощно в посоката, от която се носи тътен като от артилерийска канонада.

Първи час след експлозията - включили сме всички възможни средства за информация. Цяла София се вълнува от взривовете. По всички балкони висят хора. Телевизии и радиа чупят телефони в опит да открият някого, който да каже какво става. Кметът на Челопечене почти реве по телефона. В 7 часът, от всички възможни институции, единствено Бойко Борисов е на мястото и откровено ругае, че няма никаква информация. Разбираме от него, че най-вероятно погребите са гръмнали, полицията и пожарната са отцепили района, няма данни за жертви и че има страхотен дим. Кметът е и първият, който дава някакъв практичен съвет на хората: да затворят прозорците, да сложат мокри кърпи на лицата си и "да не дишат". Казва, и че е заповядал мерки за евакуация и е извикал автобуси да извозят хората.

Първата сравнително по-официална информация се появява 40 минути след събитието. Националният медицински координационен център е първата институция в цялата държава, която се осмелява да съобщи, че взривът е във военен склад в Челопечене.

Около 7:30 една от телевизиите успява да се добере до някакъв дежурен на Гражданска защита. Той току-що е застъпил на смяна и мънка нещо по телефона, от което най-често употребяваният глагол е "не знам".

Някъде към 8:00, час и половина след експлозиите, най-после пред медиите се появява директорът на софийската Гражданска защита, за да каже, че към момента няма информация за пострадали. Впоследствие се оказва, че пазачът на склада е с леки обгаряния, но и тази информация не идва по официален път - съобщават я лекарите от 5-те линейки, изпратени там. Пак от тях медиите научават, че се очаква по-силен взрив и поради това ги изтеглят.

8:30. Два часа след събитието институциите се пресещат да успокоят софиянци, че въздухът не е опасен. Не че вече има някакво значение - облакът отдавна се е превърнал в солиден пласт дим. Летището е затворено, министърът на отбраната най-после благоволява да каже какво гърми. Споменава 250 000 взривателя, осветителни бомби и общо около 20 тона боеприпаси.

9:00. Чак по това време хората научават, че в складовете има 15 тона тротил, който, ако гръмне, ще създаде ударна вълна, която ще помете всичко в радиус 6-7 км.

В 9:15 репортер на Дарик съобщава, че "току-що на мястото на взривовете пристигна министърът на извънредните ситуации Емел Етем..."

В 9:30 въпросната вече е пред камерата на националната телевизия и почти създава извънредна ситуация с вида си. На въпроса смята ли, че министерството й е реагирало правилно, с половин уста смънква, че било грешка, дето не били дали информация, ама чакали да я дадат от военното министерство, ма то всъщност кметът бил този, който трябвало да координира нещата...

Сега е 11:00. Гледам министър Етем, която съобщава, че в токсикологията на Пирогов все пак има един човек, ма тя нямала информация кой е, какъв е и кво му е. Аз ли да я имам тая информация, бе, министърке???

Е, ами ако не бяха погребите в Челопечене, а терористична атака на летището? Ако не беше въглероден и азотен окис, а нещо радиоактивно? Ако, не дай Боже, беше военно нападение???

През 1986-та ни държаха в неведение по идеологически причини. Сега - по причини на чисто безхаберие и безпомощност на институциите. При всички случаи, второто е много по-страшно.

Справедливост трябва, начи...

Айде, и в Петрич ще гласуват пак. ВАС
касира изборите
за общински съветници, както се оказва, заради едни 10-20 проблемни гласа, дето не е ясно подадени ли са, преброени ли са и има ли ги изобщо.

Новата политическо-съдебна мода се казва "касиране на избори". Тоя "фьешън" така избуя след местните избори през 2005 г., че все едно още чувам как тогава Мишо Константинов възкликна в едно интервю "Без да обиждам окръжните съдилища, те се взеха малко на сериозно и започнаха да касират избори със и без причина. Има смехотворни случаи." Е, случаят в Петрич не е точно смехотворен, но, така или иначе, изборният процес у нас съвсем се обърна на пазар. Кметско място и мнозинство в общински съвет вече се печели не с агитация и пропаганда, а по чисто търговски механизъм: кой ще плати повече на избирателя, та да гласува за него. Загубилият в надцакването пък, от своя страна, е открил врътка как да върне нещата в начално положение, като включи нов играч - съда. Дето се вика, що да плаща на електората, като един съдебен състав му излиза по-тънко?! Все пак изборните резултати са тегава работа - установяват се с броене на хартийки, а, както е добре известно, когато няколко човека преброят няколко пъти 10 000 хартийки, те винаги ще получат различен резултат. Хартийки се късат, хартийки се губят, хартийки се изтриват, абе всичко се случва.

Не, г-н Константинов, с цялото ми уважение, съдилищата не че са се взели на сериозно - по-скоро са решили да поправят тая въпиюща несправедливост, само некви си електорални единици да печелят кинти от изборите. Ами не е честно, както и да го погледнеш, тарторът на шекер-махлето да е гушнал няколко хилядарки, за да закара Айшетата и Асаните до урните, а Съдията да съзерцава нищото през прозрачната си банкова сметка. Не може то тъй! Справедливост трябва!

Затова - избори до дупка, драги зрители. То и без това гласоподаватели почти не останаха, всичко седи и гледа сеир, поне да има и кой да печели пари от сеира...

Кипър, островът на Афродита













Чаровно място е Кипър. Не бих казала, че е от дестинациите, на които ти се връща постоянно, но определено е прекрасно за почивка. Използвахме многото почивни дни в началото на май, за да видим къде се е родила богинята на любовта и твърдо не съжаляваме, въпреки че надали бихме отишли повторно.
Излетяхме рано-рано от София, потреперващи от хлад въпреки якетата, и час и нещо по-късно кацнахме на 27-градусова жега на летището в Ларнака. Хората с по-слаби нерви по-добре да не гледат през илюминаторите: пистите са съвсеееееем-съвсем до морето и на човек му се струва, че ей сега самолетът ще цопне във водата. Е, това не се случи, слава Богу, благополучно сменихме превозното средство с автобус към Лимасол - основният курортен център на острова, и към обяд вече се настанявахме в хотел Навария.

Първото, което кара туриста да се стресне в Кипър, е обратното движение. Докато свикнем, че летящите срещу нас коли са си в правилното платно и че нашият драйвър също не се натиска да кара в насрещното, доста се поизпотихме. Естествено, от 27 души група, всичките 27 се опитахме да се натикаме в рейса през шофьорската врата. Първите 7 предизвикаха изблици на весел смях у шофьора Панайотис, обаче следващите 20 леко го изнервиха на фона на това, че уж за да ни улесни в ориентацията, човекът си седна на седалката... Е, после пък дойде драмата, наречена "пресичане на улица" - най-често срещаната гледка в градовете и курортите са лица по къси гащи с различни степени на слънчеви зачервявания, които стоят на ръба на някоя пешеходна пътека и си въртят главите наляво-надясно като на тенис-финал на Уимбълдън, в опит да се ориентират от коя страна се очаква да изскочи кола.

Втората част от изненадите е свързана с електрическите контакти. Те не са 220-волтови и, за да си включиш зарядното например, трябва да прескочиш бързичко до най-близкия супермаркет и да си купиш адаптер. Не че е нещо кой знае какво, 5 евра е, но наистина е изненадващо единодушието на кипърските хотели да не осигуряват адаптери за гостите си.

Впрочем, основен принцип на туристическия бизнес в Кипър е да се изкарват допълнителни пари от абсолютно всичко, за което може да се сети човек. Така например, пребогатата вечеря в нашия хотел включваше всичко без течности. Не алкохолни, всякакви. Можеш да си сипеш 15 вида топли и студени манджи, но ако искаш чаша вода към тях, трябва да си я поръчаш и платиш отделно. Освен това, макар и отдавна бивша английска колония, Кипър е твърд в намерението си да се държи ценово като истинска настояща Англия. Няма цена под 5 евро, ако ще да е за предмет с размерите и значимостта на мидичка.


В едно отношение обаче Кипър наистина изумява: тази държава вече 5 години съществува в състояние на пълно безводие. Язовирите са почти пресъхнали, цялата територия на Кипърска Гърция живее на много тежък воден режим, от който изключение правят само курортите. Начинът, по който хората се справят с това, е впечатляващ: всяка къща е снабдена с резервоари и слънчеви батерии, в полунощ централното водоснабдяване заработва за 6 часа, колкото да напълни въпросните резервоари, а след това всички ползват водата, събрана в тях през нощта. Въпреки това, няма нито едно място без цветя и зеленина, всичките свежи и прекрасно поддържани.

Като град, Лимасол е приятно местенце без особено много забележителности. Старата част е много красива, с пристанището и крепостта, в която Ричард Лъвското сърце се оженил за Беренгария. Основната част исторически места за разглеждане обаче са извън града - древният Курион със забележителния храм на Аполон и напълно запазен античен театър, и замъкът Колоси. Другото са плажове, хотели, хотели, плажове, и естествено, кръчми от всякакъв сорт и вид. Пясъкът на плажа е като в Бургас - тъмен, почти сив на цвят и неприятно изненадващ неподготвените. Затова пък, от Лимасол се организират всякакви екскурзии във всички части на острова. Задължително е отиването до Пафос, където по пътя ще ви покажат мястото, където според мита Афродита е излязла от пяната, ще ви разходят до банята на въпросната, както и до тази на Аполон. Изобщо, в Кипър всяка естествена водна площ с размер, по-голям от домашна вана, е супер-атракция, свързана с Аполон, Афродита или някоя нимфа или сатир. Гордо ни показаха например водопад, малко по-висок от душа вкъщи, който събира хиляди туристи с подобаващ разказ за вечна младост, ако се пъхнеш под него.

Най-силно впечатление правят мозайките във вилата на Дионисос. Самата вила, която е удивително добре съхранена, дава прекрасна и пълна представа за един типичен дом на аристократ от римската епоха. Обаче, трябва да призная, че повече от всякакви исторически забележителности ме впечатли разходката с корабче до т.нар. Синя лагуна. Няма такова синьо, изумително е просто - толкова прозрачно, чисто и привличащо море не съм виждала. Естествено, мъжката част от групата не пропусна да се топне в Средиземно море, въпреки че температурата на водата беше не повече от 16 градуса.

И един приятелски съвет: екскурзията, наречена "Кипърска нощ", не е подходяща за всеки. Ако не ви се язди магаре и не ви се яде боб върху маса, застлана с вестник, по-добре я пропуснете...

Мон Президон, уволнете си ПР-те

Странно е, че напоследък не виждам в нещата това, което другите виждат. Странно е, че ми става смешно от това, което другите виждат в разни неща. Странни ми са много неща, които се случват напоследък.

Да вземем на първо четене интервюто - или, по-точно интервютата - на Президента на Република България. Професионалното ми битие на ПР-специалист, с вече почти 15 години стаж в това поприще, не ми беше представяло толкова отявлен пример на грешен подход към проблем. Някакъв, никому неизвестен, освен в определени кръгове, юнак, казва едни неща. Да-накърняващи имиджа, да, много преекспонирани в медийното пространство. Значи, изправени сме пред ситуацията да сме човек-институция, нападнат от някого. И кво правим? Стреляли са по нас с дартс, ма ний отговаряме с водородни бомби. Първо, от момента, в който сме станали човек-институция, ние би трябвало да очакваме по дефолт да сме нападнати от някого в някакво бъдеще време. Второ, като на ентата година от пребиваването си като човек-институция, тръгваме да реагираме на нападения, дето в основата си са се случили малко по-преди 2 години, показваме само едно - бавна реакция. Трето, ако след като сме дали 3 интервюта, в резултат май само ние си разбираме кво сме искали да кажем с тях, е време да се замислим.

Та, в тоя ред на мисли, май президентът трябва да си смени ПР-ите. Този ,който го е посъветвал да отговаря по тоя начин на някакво никому неизвестно лице със здравословни проблеми, трябва не само да върне парите за консултацията, ами и да плати неустойка на президента за обратен ефект. Този, който му сложи в устата думите за ПР-агенциите, перящ пари, трябва да ходи сега да замазва натворените лайна. Честно казано, жал ми е за Първанов, защото идеята му е добра - обаче, на фона на натворената пълна простотия в публичното пространство, добрите му идеи отидоха в небитието. Сори, ама тва е пулуженьето - гсин президенте, уволнете си ПР-ите.

Санкт Петербург - втора част

Пътуването ми до Питер беше със самолет и с прекачване в Москва. На отиване всичко беше от лесно по-лесно - на летище София ми обработиха багажа директно за Петербург и нямах други грижи, освен тричасовата скука между двата полета, обаче на връщане.... Една сърдита на живота леля ми се накара, как се осмелявам да искам такива работи като директна обработка на багажа за София, като полетът Питер-Москва бил вътрешен! Тя откъде да знаела дали тоя багаж не е пълен с контрабандни стоки, тя не била митница! В резултат, кацнах в Москва на Шереметиево-1, нарамих си куфарчето и тръгнах да търся къде е шатълът за транзитни пътници към Шереметиево-2.

Руските труженици-информатори определено не са най-любезните хора на света. Информация дават с такова изражение, като че ли им искаш да ти подарят ключа от къщата с парите. При това, ако видят, че си чужденец и не ги разбираш добре, започват да ти говорят със скоростта на картечница и с най-мъглявите възможни обяснения. Преди мен двама нещастни индийци с около 5 изречения руски в запас се мъчиха към четвърт час да изтръгнат инфо за същия този шатъл, който интересуваше и моя милост. Лелята упорито отказваше да проговори на английски и на молбата им да обяснява по-бавно на руски реагира с изкрещяване на същите изречения, които бе употребила, естествено, със същата скорост. Според нея, въпросният шатъл бил оранжев, стоял пред вратата на терминала и нямало начин да бъде пропуснат. Както и да е, помъкнах индийчетата към изхода и хоп!изненадааа - отпред стояха поне 20 превозни средства тип автобус, всичките оранжеви и нито един не проявяваше желание да е шатъл до Шереметиево-2. Можехме, ако искаме, да попаднем на която и да е от московските гари, да стигнем до всякакви предградия, обаче не и до международния терминал. Накрая се оказа, че шатълът е син, има си спирка и изобщо не стои пред входа, ама нейсе, намерихме се с него.

Едно от най-приятните неща, които човек може да направи за себе си в Питер, е да се разходи с корабче по Нева и каналите. Корабчетата стоят под Невския проспект, разходката е час и половина и е съпроводена с прекрасен екскурзоводски разказ, който се чува еднакво добре и на закритата, и на откритата палуба. Удоволствието струваше 130 рубли, тоест, беше и евтино, и много приятно.

Тъй като Петър е мечтал в неговия град всички да се возят с лодки, архитектите са го построили така, че да е най-красив, гледан от водата. Наистина прилича на приказен град, всяка сграда е абсолютно различна от съседните, отделно, че зад кажи-речи всяко здание стои дълга и любопитна история. Веднъж обиколил центъра с корабче, човек вече може да си избере в кои музеи, църкви и прочие забележителности да иде за по-обстойно разглеждане. А те са ужасно много и определено си заслужава да бъдат видяни. Освен Ермитажа, който всеки го знае и е един от най-известните и богати музеи в света, твърдо не трябва да се пропускат Исаакиевский и Казанский собор, църквата Спас на крови, и, разбира се, Петропавловската крепост, както и Петерхоф. Който е решил обаче да разглежда обстойно Ермитажа, трябва да си отдели минимум един цял ден за него, ако иска да се наслади напълно на всичко, събрано там. Ако пък вечерта реши да посети и някоя постановка в Мариинския, Александринския или Големия драматичен театър, удоволствието му ще бъде наистина пълно. Билетът за главната експозиция на Ермитажа е 18 долара, но по-удобно е да се купи единен билет за всичките му експозиции, които,освен в петте свързани сгради на двореца, се разполагат в още 4 двореца. Той важи 2 дни и е 26 долара. Един съвет – не си струва да се ходи на балет в Ермитажния театър. Трупата е нова, състои се от неопитни млади балетисти, кор-де-балетът бяха ученички от 2 местни балетни училища и беше жива мъка да ги гледа човек как се упражняват върху горкото Лебедово езеро. Иначе самият театър е страхотно красив – както може да се очаква от личния персонален театър на Техни Императорски Величества и придворните им. Залата е само за 250 зрители, а целият театър, дело на Джакомо Кваренги, е истински шедьовър на изкуството.

Неколкодневно пребиваване в Санкт Петербург не бърка чак толкова дълбоко в джоба, колкото Москва, но все пак си е доста скъпо. Най-разумно е човек да си потърси хотел близо до някоя от линиите на метрото - това значително облекчава достъпа до забележителностите, а и позволява да се резервира по-отдалечен и, съответно, по-евтин хотел. Карти на града и метрото се продават във всяка вестникарска будка или книжарничка, а въоръжен с такава карта, един разумен турист може да си планира наистина супер интересно и полезно деня. Яденето по ресторанти не е особено препоръчително - 1 ястие с гарнитура и бира на обяд ни излезе някъде по около 30 евра на човек, но добрата новина е, че градът е пълен с булочные и кондитерские, в които се предлагат всякакви печива от типа на нашите баници, гигантски сандвичи и най-различни пицоподобни ястия, всички много вкусни и позволяващи човек да се нахрани предоволно за около 7-8 евра.

Санкт Петербург - живата приказка за един амбициозен цар


Няма друг такъв град. Почти 3 десетилетия не бях стъпвала там, обаче в Санкт Петербург времето е много относителна категория. Впрочем, това се отнася за хода на времето, не за времето като климат - почти няма питерец, който да не започва деня си със синоптичната прогноза. Съвсем логично - там боговете на слънцето, дъжда, снега, мъглата, облаците, водата и вятъра провеждат постоянни съвместни заседания. При това, дневният им ред явно е много конфликтен, защото постоянно някой от въпросните богове се разкрещява или направо откача. Един пример - за 6 априлски дни там, нямаше нито един, който да е еднакъв от сутринта до вечерта. Поне по 4 пъти на ден валеше, ту сняг, ту дъжд, ту и двете, температурите в отрязъка 10:00 сутринта - 7:00 вечерта се движеха между 5 и 18 градуса, а който не вярва, че 18С в Питер е повече от 25С в София като усещане, да иде да провери лично. Определено не е много забавно да излизаш с дебело палто, след час да си по блузка без нито една свободна от дрехи ръка и да мечтаеш за заведение с климатик, а като излезеш полуразсъблечен от заведението, вече да те вали лапавица и да замръзваш. Ледоходът току-що се беше изчистил и в последната нощ от престоя ми там /10 срещу 11 април/ за пръв път вдигнаха мостовете и корабите потеглиха по Нева. Обаче точно тази нощ такава яка мъгла и дъжд беше затиснала града, че не си и помислих за снимки - какви ти снимки, на 2 метра от моста виждах само някакви мъгляви очертания и мъждукащи светлинки...

Петър Велики явно се е мислел за по-велик от климата, когато е решил да построи своята мечта точно на това място. 600 кв.км блата, езера, пясъчни наноси, гори, реки и Фински залив, и всичко това на 59°57’ северна ширина и 30°19’ източна дължина. Това е най-северният милионен град в света и определено един от най-красивите. Всички знаят историята на влюбването на Петър в Амстердам и мечтата му да направи свой, руски такъв. Това, което по-малко хора знаят, е размахът на усилията, за да стане мечтата реалност.

В самото начало на 18 век, в разгара на Северната война, Петрова Русия отнема от шведите Ингерманландия - парче земя, оградено от Финския залив, река Нарва, Чудското и Ладожкото езера. На 27 май 1703-та година Петър поставя основния камък на бъдещата Петропавловска крепост - на Зайчия остров, най-ключовото и стратегическо място в делтата на Нева. Мястото е наистина гениално избрано - няма начин да се премине към вътрешността на страната с кораби по огромната река, без да се мине край крепостта. Петър измислил цяла система, включваща прегради, заграждения и дори потопяване на части от собствения му флот, която да позволи пълна защита откъм евентуално морско нападение. Именно около тази замислена като непревзимаема крепост, великият цар решил да осъществи най-грандиозния архитектурен замисъл, появявал се някога в царска глава - да превърне тази неуютна, студена и почти непригодна за живот част от света в най-красивия град, който Европа на 18-ти век е виждала.

13 години след основаването на крепостта, един гениален архитект, Жан-Батист Льоблан, претворява в действителност идеите си за европейски град, строен по единен план. Музеят на Петропавловската крепост съхранява факсимилета от първоначалните планове, с бележките, направени лично от ръката на Петър - композиция във вид на грамадна елипса, във вътрешността на която се разполагат площади и системи на взаимно перпендикулярни улици. Тази планировка всъщност претворявала идеите за "идеалния град" на теоретиците на италианския Ренесанс. В плановете на отделните улици лично царят поставил границите - най-високата сграда е Зимния му дворец, 3-етажните сгради са за придворни и аристокрация от първа ръка, 2-етажните - за "средния мениджмънт" и генералите, едноетажни - за администрация и прочие важни люде. Влюбеният в идеята за град на канали Петър забранил да се изграждат мостове над Нева - всички жители на неговия град трябвало да се придвижват с лодки. Така, наред с гигантското за времето си отводняване, пресушаване на блата и отвоюване на територии за строителство на масивни сгради, било осъществено и огромно инженерно мероприятие по изграждане на канали, променящи руслото на съществуващите потоци и рекички и свързващи отделните части на града. Няма да говоря за сградите, всяка от тях е прекрасно известна, а общото впечатление оставя човек без дъх от това, което вижда.

Другото велико постижение на архитектите, изградили Питер, е зеленината. 73 големи парка, около хиляда градинки и малки паркове, над 900 озеленени улици и,разбира се, чудото, наречено Летен дворец с прилежащия му парк. Човек направо не може да повярва на очите си, че в началото на тамошната пролет, която си е чиста българска зима, парковете в Питер изглеждат по начин, който прави чест на всеки парк в по-южни и западни части на света: дърветата са грижливо защитени и подрязани, там, където ще никне буйна трева, е изумително чисто и обработено, всички по-чувствителни елементи на парковете са в специални дървени кутии, изобщо, от 18-ти век насам хората в Питер се грижат с любов за своите паркове. Как това се случва в почти арктически условия, не ми се разсъждава.

Когато тръгнал да строи своя град, Петър с неудоволствие установил, че неговата директива за европеизация в областта на строителството е била твърде буквално приета от дворяните. Каменните имения били толкова на мода, че в един момент пазарът на строители в страната изпаднал в пълен дисбаланс - маса свободни дърводелци и колосален дефицит на каменоделци. Е, тези проблеми Петър решил като истински царь-государь: забранил каменното строителство в страната и призовал по списък всички каменщики в Питер. Освен това, дал значителни финансови облекчения за корабите, които, паралелно с товара си, му докарват камъни за града. Така правят великите самодържци... В резултат, Санкт Петербург извисил снага като нова горда столица. Всъщност, никой никога не го е обявявал за такава - просто и Петър, и Екатерина толкова обичали тоя град, че съвсем естествено в него се пренесли всички важни държавни учреждения. Така, от 1712 до 1917 г. Питер битува в идилията и трагедията на столица на една необятна империя.

Санкт Петербург въздейства различно на различните хора - зависи от степента на романтиката и историзма, които съответния човек носи в себе си. Общото в различността е, че никой не остава равнодушен. Питер те грабва - дали с история, дали с красота, дали с противоположности, дали с всичко накуп, няма значение. Оттам може да си тръгнеш влюбен или до болка разочарован, но никога равнодушен. За мен, това е колкото градът на Петър и Екатерина, толкова и градът на Пушкин. Ходиш по Мойка, стигаш до Невския проспект и имаш чувството, че Александър Сергеевич е пред тебе, току-що излязъл от дома си ей там в тълпата, пие лимонада в любимото си кафене и бърза към онази фатална среща с Дантес при Черната река, край Комендантската дача...разминава се пътем с любимата си жена Наталия, не я забелязва заради своето късогледство и бърза весело към дуела...

Ще оставя чисто туристическите подробности за друг път, сега ще завърша с може би най-въздействащото описание на Питер - естествено, от моя любим Пушкин:
Люблю тебя, Петра творенье,
Люблю твой строгий, стройный вид,
Невы державное теченье,
Береговой ее гранит,
Твоих оград узор чугунный,
Твоих задумчивых ночей
Прозрачный сумрак, блеск безлунный,
Когда я в комнате моей
Пишу, читаю без лампады,
И ясны спящие громады
Пустынных улиц, и светла
Адмиралтейская игла,
И не пуская тьму ночную
На золотые небеса,
Одна заря сменить другую
Спешит, дав ночи полчаса.
Люблю зимы твоей жестокой
Недвижный воздух и мороз,
Бег санок вдоль Невы широкой;
Девичьи лица ярче роз,
И блеск и шум и говор балов,
А в час пирушки холостой
Шипенье пенистых бокалов
И пунша пламень голубой.
Люблю воинственную живость
Потешных Марсовых полей,
Пехотных ратей и коней
Однообразную красивость,
В их стройно зыблемом строю
Лоскутья сих знамен победных,
Сиянье шапок этих медных,
Насквозь простреленных в бою.
Люблю, военная столица,
Твоей твердыни дым и гром,
Когда полнощная царица
Дарует сына в царской дом,
Или победу над врагом
Россия снова торжествует,
Или, взломав свой синий лед,
Нева к морям его несет,
И, чуя вешни дни, ликует...