Белоградчишките скали и особено Магурата са от природните ни чудеса, за които всеки е чувал, но някак трудно се навива да иде да види. Изобщо, Северозападна България обикновено остава встрани от обичайните дестинации, към които се отправяме в събота и неделя. Напразно - нито е далече, нито е трудно достъпна, а като гледа човек какво му предлага природата наоколо, направо не му се тръгва обратно към градския хаос.
Обаче, фактът си е факт - ако някой си беше направил труда да порекламира малко повече местата, на които бяхме, вероятно милата родна картинка около тях нямаше да изглежда толкова тъжна. Особено ми е мъчно за Магурата и района около нея. Пещерата е уникална. Даже не знам кое по-напред да спомена - дали невероятните сталактити, сталагмити и сталактони, дали рисунките, дали залите, които сякаш нарочно са дълбани така, че да ти създават чувството, че си в някакъв приказен дворец на подземни великани, или странното усещане, че ей сега ще ти изскочи отнякъде някой неандерталец или пещерна мечка. И цялата тази спираща дъха красота е практически зарязана непипната от поне 30 години насам. В ученическите и студентските ми години около Магурата имаше хотелче, имаше дървени капанчета за скара-бира, места за пикник, сергийки някакви - сега няма нищо. Тоест, има, но във вид на развалини и боклук. Да не говорим за изхода на пещерата, пред който се шири огромен празен паркинг с 2 пейки. От пейките се разкрива страхотна панорама към Рабишкото езеро - и толкова. Сядаш , пред теб се е разпростряло езерото, а в краката ти развиват цивилизации хиляди микроорганизми - практически си стъпил в бунище...
Подведени от по-малкото на брой километри, надвечер в петък се отправихме към Белоградчик през Петрохан - за пръв и последен път, честен кръст. Едно, че през повечето време си гледаш стоповете заради многото завои, но и пътят е отврат. Дупка до дупка, камион до камиона и джигит до джигита. На всичкото отгоре, половината път беше "в ремонт", както обикновено му викат по нашенски на упражнението, при което някакви хора издълбават дупките по асфалта,правят ги на мнооооооооооооого големи квадрати и ги зарязват за неопределено време. На връщане се прибрахме по "царския път" през Враца и спестихме минимум половин час, въпреки по-дългото на километраж разстояние. Да не говорим, че Е-79 е
прекрасно направен! Ако всички пътища у нас един ден станат такива, наистина ще е фрашкано с автотуристи. Гладък нов асфалт, равен при това - то е удоволствие да се кара по него.
Както и да е, добрахме се до Белоградчик късно вечерта и отседнахме в предварително резервираната
къща за гости "Артес". Впрочем, всичко написано и отснето в сайта й е вярно. Приятно място за спане, макар че добирането нощем след кръчма до него е малко екстремно - по трийсетина бая стръмни стъпала, представляващи улица. То в Белоградчик равни места почти няма, всичко е ту стръмно нагоре, ту стръмно надолу. Въпреки че беше 11 вечерта, намерихме заведение до центъра с работеща кухня - кръчма "Лютата чушка", където си имаше и хора, и бачкащи готвачи, изобщо успяхме да вечеряме без проблем. Всъщност, не само там имаше хора - изглежда, белоградчани са дали обет да не спят в петък срещу събота, щото в полунощ центърът беше пълен с народ, седящ по кафенета на сладка приказка. В събота вечер нямаше толкова наплив, вероятно заради протеклия през деня международен събор на Салаш /близо до границата със Сърбия/.
На следващия ден се отдадохме на разходки из околностите, както си му е редът: скалите, Белоградчишката крепост, Магурата, стигнахме чак до Кула. Белоградчишката крепост е впечатляваща. Тя е и сравнително най-добре поддържаният туристически обект в района. В момента точно до нея се строи хотел, което със сигурност ще я направи и още по-посещавана. Има доста какво да се желае по отношение на обяснителните надписи, обозначаването на маршрута и т.н., но на общия печално-запуснат фон на района, тя си прилича на забележителност. Същото не може да се каже за село Рабиша, в което дори няма къде човек да хапне и пийне от производството на иначе много известната изба. В селото има 2 подобия на заведения, в които се продава виното от Магурата, но и двете са тип хоремаг, затова просто си купихме вино и се отправихме към Кула, където и обядвахме. Самият град изглежда като място, което е застинало в началото на 80-те и не е мръднало оттам. В самия център се издигат останките от крепостта с кулата, дала име на градчето. Интересно е да се видят, но нищо повече. Ресторантът, в който седнахме, "Перла", ни нахрани вкусно и обилно, но скоростта, с която се случват нещата в него, напълно отговаря на общото впечатление от целия град: бааааааавно, спокоооооойно, абе що да си дава човек зор, като може и да не го прави. Мъка, мъка...
Все си мисля, какво ли чакат хората от тоя край да се случи, че да се поразмърдат малко? Природата им е давала с пълни шепи - и земя, и гори, и красоти, и забележителности, всичко има наоколо, а инициатива да се печели от това - нула. Всичко им е близо - и Дунава, и Сърбия, и Румъния, че и София, а селищата изглеждат като полумъртви. Огромна част от младите работоспособни хора са се насочили към работа в Италия, а тези, които са останали, сякаш прекарват времето си в полусънно очакване някой да се "погрижи" за тях. И в оплаквания, разбира се. Ако трябва да се избира символ на тая част от България, мисля, че най-подходящо е да й се тури една плачуща върба - хем нон-стоп реве, хем не помръдва...
