Review: Пациент 64

Пациент 64 Пациент 64 by Jussi Adler-Olsen
My rating: 2 of 5 stars

След "Убийци на фазани", която силно ме впечатли, очаквах "Пациент 64" да е надградил образите на комисар Мьорк и странните му помощници, а Адлер-Улсен да е създал още по-удивителна история.

Е, разочарована съм. И не защото историята не е удивителна и образите - надградени, а защото не очаквах това, което ме привлече в първата книга, да ме отблъсне до такава степен в тази: лековато-ироничният и излишно многословен тон на линията, свързана с личностите на Мьорк, Асад и Росе, е толкова не на място в смразяващата история за фашизоидните извращения в областта на евгениката в Дания, че направо дразни.

Иначе самата водеща история е забележителна. В прекалено либералния дух на времето, в което живеем, напълно са потънали в забрава фактите от не толкова далечното минало, че не само в нацистка Германия, но първо и най-вече в скандинавските и някои протестантски страни напълно законно са подлагали на насилствена стерилизация хора, диагностицирани като слабоумни, с леко или престъпно поведение, а впоследствие и млади жени, преценени като неспособни да се грижат за деца, за да не позволят на "лошата наследственост" да се разпространи и да не претоварват социалната система с разходи за незаконнородени деца. Едва ли някой знае, че Дания първа в Европа е приела подобен евгеничен закон още през 1929 г. и го отменя едва през 1967 г., че в Швеция той е в сила чак до средата на 70-те години и че до 1970 г. общо към 170 хиляди скандинавци са били подложени на насилствена стерилизация. Адлер-Улсен припомня тази мрачна страница от северноевропейската история чрез съдбата на една съсипана жена и навява на мрачни размисли за посоките, в които вървят съвременните политически тенденции.

И точно заради тази силно разказана история, този път перипетиите в личния живот на Мьорк и компания ми звучаха плоско и развалиха общото впечатление. Все пак, комисарят и странните му помощници все още са ми достатъчно симпатични, за да продължа да чета и другите книги от поредицата.

View all my reviews

Review: Вила с басейн

Вила с басейн Вила с басейн by Herman Koch
My rating: 4 of 5 stars

„Вила с басейн” се определя като психотрилър, но това е твърде повърхностно определение за романа на Херман Кох, който в някои отношения значително надскача жанровата си характеристика.

Д-р Марк Шлосер, семеен лекар с неголяма, но заможна клиентела, очаква решението на лекарската етична комисия, дали смъртта на негов пациент, популярен холандски актьор, е резултат от негова лекарска грешка. Романът е изграден върху интроспективния му разказ за периода от година и половина преди това и за събитията, довели до тази смърт – гледната точка на отегчен, циничен, почти мизантропично настроен лекар, но и гледната точка на един уверен в себе си, способен на емпатия и силни чувства човек, изпълнен с любов към семейството си и готов на крайни решения, за да го защити.

Големият плюс на тази книга е във вътрешната полемика, която предизвиква. Въпреки известната статичност на персонажите и витаещата на места нереалност на персонажите и събитията, „Вила с басейн” поставя много въпроси и не предлага еднозначни отговори. Докъде стига здравината и възпиращата сила на рамките на възпитанието и благоприличието? Колко здрави са спирачките на разума пред първичните заложени от природата подтици? Има ли ситуация, в която убийството да е оправдано действие? Херман Кох е експресивен, циничен, на места брутално откровен и саркастичен. Той не спестява нищо, не говори с недомлъвки и представя проблемите като на дисекционна маса. Ще цитирам един епизодичен, но важен за повествованието персонаж: „Привлекателността на жената намалява, което за мъжа е сигнал да не я запложда повече. Ето колко простичко е устроена природата всъщност. За природата жените са като футболисти. Тя ги пенсионира на трийсет и пет. Дотогава те трябва да си осигурят едно-друго. Без значение какъв е мъжът. Красиви жени, които могат да имат всеки, изведнъж се спират на някой грозен, скучен задник. … Инстинктът е толкова силен, че жената дори не действа от лични подбуди. И тя предпочита всяка нощ да се сгушва до хубавеца. Но хубавецът вече има други планове и най-важната точка от дневния му ред е да оплоди колкото се може повече жени и така да разпръсне силните си здрави гени. Това е биологичният часовник. Стрелките показват един и същи час. За жената е време да уседне. На мъжа му е твърде рано.”


View all my reviews

Review: Тайната на имението

Тайната на имението Тайната на имението by Agatha Christie
My rating: 4 of 5 stars

Дори и без Поаро и мис Марпъл, историите на лейди Агата са завладяващи. Тази специално далеч не е сред най-добрите, но пак се "изгълтва" на един дъх. В нея има всичко - мистерии, политика, обири, тайнствени благородници, изискани дами-аристократки, авантюристи по дух, умни ченгета от 3 държави, доза любов и, естествено, онази толкова присъща на Агата Кристи уникална иронична усмивка към нейните сънародници и техните порядки и привички.

View all my reviews

Review: Невидимото братство

Невидимото братство Невидимото братство by Kurt Aust
My rating: 1 of 5 stars

Идеята за трилър, базиран на живота на Исак Нютон, е интересна, но изпълнението й, поне в този случай, е слабо. Курт Ауст се е опитал да изгради едновременно конспиративен роман, роман-дневник и художествена биография, но, за съжаление, трите поотделно са твърде посредствени, за да образуват интересно цяло.

Талантлива историчка-писателка, посветила се на написването на книга за Нютон, се самоубива в Париж и оставя след себе си шифрирана пътечка следи, които да отведат бившия й съпруг, гениален математик, до някаква открита от нея неизвестна формула на великия учен, която тъмни сили искат да й откраднат. Той самоотвержено се юрва по следите, тъмните сили пък - по него, и така 400 страници Евен Вик обикаля половин Европа, намирайки тук лист, там - два от дневника на мъртвата си бивша жена, както и части от произведението й. В промеждутъците той успява да открие, че има син, да сподели с читателя интересни мисли за простите числа и да преспи с 2 гражданки, едната от които дотолкова няма нищо общо с цялата история, че наистина не може да й се случи друго, освен да я убият. Самото произведение за Нютон е недовършено и нищо в довършената му част не дава логичен отговор на въпроса, защо беше необходимо да бъде крито толкова старателно. А дневникът, който е и ключовият елемент в цялата история, описва едно, меко казано, странно поведение на историчката-писателка в търсене на тайните на Нютон, включващо дори рязане на корици на Нютонови оригинали из английски и френски библиотеки. Колкото до тъмните сили, те са толкова потайни и невидими, че включително и след развръзката на човек не му става ясно за какво, по дяволите, беше целият зор.

Изобщо, Курт Ауст поне на мен ми показа, че не е достатъчно да си скандинавски писател, за да създадеш свястна история.

View all my reviews

Review: Човекът, който не беше убиец

Човекът, който не беше убиец Човекът, който не беше убиец by Michael Hjorth
My rating: 5 of 5 stars

Струва ми се, че от Стиг Ларшон насам не съм давала на криминален роман 5 звезди без всякакво замисляне. Тандемът Юрт и Русенфелт са създали не просто поредната добра история, която те държи в напрежение до последната страница, а книга, сериозно надхвърляща по качество обичайните рамки на жанра си. Може би, като мине малко време и представите ми улегнат, ще бъда доста по-критична, но сега, току-що затворила "Човекът, който не беше убиец", съм, меко казано, силно впечатлена. Победна точка за шведите срещу норвежците в жанра... :)

Действието се развива във Вестерос - град на около час път от Стокхолм, и е свързано с една от елитните гимназии на Швеция. Покрай убийството на 16-годишен ученик, Юрт и Русенфелт развиват образа на криминалния психолог Себастиан Бергман, който сам по себе си е не по-малко противоречив от образите на потенциалните престъпници, с които се сблъсква. Идеята за социопат, разследващ социопати, не е нещо ново, но пък в разработката й тук има много убедителна мотивация и задълбочен подход, които дават обещания за интригуващо развитие на героя в следващи книги.

Въпреки че именно Бергман е главният герой, всеки от участниците в специалния столичен разследващ екип е истински характер в развитие, богат на нюанси и изненади. Същото се отнася и до обектите на разследването, към чиито психологически мотиви героите на Юрт и Русенфелт ни водят постепенно и методично. Изобщо, като почитател на жанра, смело бих препоръчала тази книга на всеки. Да ме прощава Несбьо, но тези двамата повече ме спечелиха...

View all my reviews

Review: Немезида

Немезида Немезида by Jo Nesbø
My rating: 4 of 5 stars

След като не можахме да се харесаме с "Червеношийката", "Немезида" беше приятно продължение на срещите ни с Хари Хуле. Несбьо продължава да ме държи на границата между харесването и безразличието, но поне тази му книга е определено в полза на по-нататъшните ни срещи.

View all my reviews

Review: Моята прекрасна книжарничка

Моята прекрасна книжарничка Моята прекрасна книжарничка by Petra Hartlieb
My rating: 3 of 5 stars

Приятна книжка, полезна за читатели с интерес към професията на книжаря и бизнеса с книги, като цяло. В някои аспекти е изненадваща с информацията, която предлага за австрийците, навиците им, ежедневието им и особено за правилата, на които се подчинява търговията и изобщо, малкият бизнес в Австрия и Германия. Друг огромен плюс е познавателната й страна за австрийската и немската литература, за авторите, които там се ценят високо и които, за съжаление, в голямата си част не са познати у нас (особено австрийските).

В същото време, не мога да кажа, че тази автобиографична история, която не знам защо определят като роман, остави у мен особено позитивни впечатления за самата Петра Хартлиб. Като човек, не като автор, защото жената пише забавно, сочно и леко, и ако това не беше автобиография, а наистина роман, образът на героинята й щеше да е забележително постижение. След последната страница обаче впечатлението ми е, че тя всъщност е едно голямо мрънкало и сигурно има някаква психологическа обосновка на необходимостта да напише книга, за да го покаже на целия свят.

Въпреки това, книжката наистина приятно запълва времето и оставя незабележима отметка в главата на читателя - да види "на живо" прекрасната книжарничка на Петра Хартлиб при следващото си посещение във Виена.



View all my reviews

Review: Парижкият апартамент

Парижкият апартамент Парижкият апартамент by Michelle Gable
My rating: 3 of 5 stars

Литературната мода "2 в 1" не е подминала това приятно романче, което, ако не й се беше поддало, можеше да е Роман с главна буква. Бих го определила като леко и приятно лятно четиво, подходящо за романтички и определено доста по-качествено от добрите образци на розовата дамска литература.

А можеше да бъде истински хубав и сериозен роман за Belle Epoque...Случаят с апартамента на Март дьо Флориан е достатъчно добре известен, а истинската му история - достатъчно богата откъм интересни участници и събития, за да е трябвало да се "доукрасява" с една типична съвременна парижка авантюрка. Макар и поставена в някаква психолого-семействено-родова рамка, която да оправдае прекомерно голямото място, отделено за нея в книгата, съвременната линия на повествованието се развива толкова клиширано, че единствената интрига е на коя страница флиртът ще бъде "изконсумиран", а застрашеният брак - спасен. Освен това, силно се надявам, че истинските мебелни експерти на "Сотби`с" не приличат по натюрел и начин на работа на героинята Ейприл (чиято фамилия успях да забравя със затварянето на книгата).

За сметка на това, историческата линия е прекрасна. Чрез дневниците си Март дьо Флориан не само добива плът и кръв, но разкрива интересна и удивително реалистична картина на този тъй носталгичен отрязък от европейската история, наречен Belle Epoque. Ех, защо, защо тази толкова сочна, жива и емоционално богата история е трябвало да бъде напъхана толкова дълбоко в калъфа на съвремието ни...

Но, въпреки забележките, все пак "Парижкият апартамент" е книга, която се чете леко и приятно и оставя хубаво чувство след прочита си.

View all my reviews

Review: Паметта на Истанбул

Паметта на Истанбул Паметта на Истанбул by Ahmet Ümit
My rating: 2 of 5 stars

Мъчително преживяване беше прочитането на тази книга. Всъщност, на двете съдържащи с нея коренно различни книги. Първата е нещо като исторически пътеводител из Истанбул и е чудесна - задълбочена, писана с огромна любов към града и неговата богата история, с преклонение пред римското и византийското му минало и с куп интересни подробности около най-големите му архитектурни забележителности.
Втората е опит за криминале. Въпреки наличието на цели 7 трупа, криминалната история е развита приспивателно скучно. Тройката разследващи се мотае близо 600 страници, като главният герой води купища безсмислени разговори с едни и същи хора, за да му се стовари накрая "прозрението" изневиделица върху главата. Диалозите приличат на извадени от турски сериал и са издържани изцяло в стил безкрайно учтиво нищоказване. Има, разбира се, и сълзливи любовни истории, обвързани с някакъв наивен психологизъм, от който на човек му се приплаква - поне при мен, не от състрадание, а от скука. И ако все пак слагам 2 звезди, то е заради историческата линия - тя ме накара да ми се иска отново да отида в Истанбул, за да открия поне част от красотата му, описана в книгата.

View all my reviews

Review: Един невинен клиент

Един невинен клиент Един невинен клиент by Scott Pratt
My rating: 4 of 5 stars

Много добър съдебен трилър, далеч надхвърлящ по качество конвейерното производство в жанра. Тъй като самият Скот Прат е адвокат с десетилетен опит в наказателното право, както събитията, така и действията и мислите на героите му създават усещане за абсолютна реалистичност. "Един невинен клиент" е първата от серията за адвоката Джо Дилард и с интерес ще прочета и останалите.

View all my reviews

Review: Вакантен пост

Вакантен пост Вакантен пост by J.K. Rowling
My rating: 4 of 5 stars

Отдавна не ми се беше случвало да осъмвам с книга, която нито е остросюжетна, нито е от любимите ми жанрове. "Вакантен пост" обаче ме засели толкова плътно и надълбоко в Пагфорд, че в 4 сутринта затворих последната страница с чувството, че се разделям с близки приятели.

Дж.К.Роулинг искрено ме изненада с този роман. Чист критически реализъм и детайлно и задълбочено вникване в лицемерните отношения на малките общности, в които всички се познават, но най-вече в тийнейджърските проблеми, сблъсъка на поколенията и всички жестоки поражения, които закостенялостта, егоизма, нетолерантността и неспособността към емпатия нанасят. Действието се развива в малко сателитно градче от дълбоката английска провинция, но проблемите са общовалидни и за всяка малка общност, и за всеки голям град. Грубият, циничен и болезнено откровен език на героите на Роулинг е толкова на място и толкова познат, че много родители ще разпознаят в тях собствените си деца.

Забележките ми са единствено към малко повърхностния поглед към наркоманията като обществен проблем и леко идеалистичния нюанс към ролята на социалните служби. Но това са подробности.

Не е подробност обаче подозрението ми, че преводачът на тази книга има известни проблеми с българския език. Преводът е пълен с изрази като "продълговат паралелепипед", "неособена външност", "запряна врата", "вертикална урва", делене на телефоните на "наземни" и "мобифони" и т.н.

View all my reviews

Review: Убийството на художника

Убийството на художника Убийството на художника by Louise Penny
My rating: 3 of 5 stars

Дебютният роман на Луиз Пени ме караше в първата си третина да се питам защо още не съм го зарязала, а след това - да се чудя как съм искала да го зарежа. Като изключим типичните слабости за първа книга – твърде много авторови описания на състоянията на героите, излишни философствания и известна загуба на ритъм, "Убийството на художника" е чудесен. Заплетени истории, интересни обрати, неочаквани развръзки, оригинални образи, изобщо серията за инспектор Гамаш ще се следи.

View all my reviews

За писането на ревюта

Една много полезна статия на ЛиРа за активните читатели, споделящи мисли за прочетените книги. Ревю не означава да възкликнеш "Страхотна книга! Грабна ме!", а да се обосновеш все пак и да дадеш някаква информация за самата книга.


Тъжно за добрия литературен вкус

Да, наясно съм, че «на вкус и цвет товарищей нет», както и че качествените изменения настъпват след големи количествени натрупвания.

Но - никой не се е родил научен. И ако не е имал късмета да се роди в четящо семейство, да се движи в среди, тачещи литературата, и да попадне на добри учители, които възпитават любов, а не омраза към четенето, рискът да изгради вкуса си върху някакви количества самопомощна, езотерична или сапунена продукция е, да го кажем меко, доста висок.

Всички сме наясно – анализите на «Маминото детенце», «Под игото» и «Бай Ганьо» НЕ помагат за изграждането на литературен вкус. Цялото обучение по литература в училище изобщо няма подобни цели. То води единствено до неспособност на читателя да изкаже със свои думи впечатления от дадена книга, да я погледне по-широко от «хареса ми-не ми хареса». Да не говорим за непосилната задача да се аргументира защо, аджеба, елементарни книжлета го «грабват», а доказани класики са му «прехвалени» и скучни.

А въпросът с «грабването» има сравнително лесен отговор. Когато азбучни истини се поднасят в готов формулиран вид, човек си казва «И аз мисля така! Ей, колко добре го е казал!» и въпросното «грабване» е налице. Такива автори спестяват на читателите си и интелектуалното усилие, и усилието на въображението – те действат направо върху чувството за собствена правота. Нима има човек, който да не знае на вътрешно, подсъзнателно ниво, че се нуждае от вяра и надежда и е господар на живота си?! Друго си е обаче да прочетеш в прав текст: «Ти си господар на живота си» или «Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят.» Как да не харесаш такъв автор, който облича в думи твоите собствени мисли? Не ти казва нищо ново, но пък съвсем смилаемо ти формулира, че е по-добре да си здрав и богат, отколкото беден и болен.

Съвсем друго е, когато читателят трябва да вникне в текста, да впрегне интелекта си, за да разбере посланието на автора. Да развихри въображението си, за да види света през неговите очи. Това иска усилия. Иска и подготовка, която никой не дава. Образователната машина последователно произвежда масов читател, който чете само за разтуха, не обича да мисли и чака другите масови читатели да му кажат кое от масовата литературна продукция е добро и кое –не.

За "Синдромът Портной" на Филип Рот и комплексите

"Синдромът Портной" има сигурно повече коментари от продадени в България копия. Но читателите обикновено се концентрират повече върху - как да ги нарека - физиологичните и "еврейските" страни на книгата на Рот, а не върху описаните в нея комплекси.

Само еврейските майки ли възпитават синчетата си по този начин? Само тяхната култура ли не намира за необичайно майката да налага силово на сина си собствените си представи за морал и благоприличие? Докато потъвах в монолога на Алекс, сякаш чувах гласове от детската площадка пред блока. Репликите на Софи Кински излизат от устите на хиляди български майки, а сигурно и от тези на френски, английски, гръцки и т.н.

Спомням си как миналата година "Дневник" пусна 2-3 странички от прясно подготвената за издаване книга. Коментарите отдолу бяха в състояние да потресат и най-отявления оптимист. "Това за хора с дебилност ли е, или по добре да са имбецили?!", дори беше възкликнал някой "познавач". Което, на свой ред, е чудесен пример за блатото от комплекси, в което тънем ние, сега, в момента, а не американците с еврейски произход през 60-те години.

"Багажът" в главата на Алекс Портной е лека хюмнетка в сравнение с контейнерите предразсъдъци в собствените ни глави. Расизъм. Ксенофобия. Неприемане на различността. Неприемане на ничие мнение, различаващо се от нашето. Омраза, възпитавана от люлката. Налагане на собствената воля с насилие. Колко от десет попитани родители с ръка на сърце ще признаят, че са учили децата си на послушание със силови методи? Колко от десет попитани майки ще потвърдят, че основната им възпитателна дума е "Не!"?

"Синдромът Портной" определено не е нито "истерично-забавен", нито "най-скандалната и забавна книга за секса". Проблемите, поставени от Рот, далеч надхвърлят рамката на сексуалната революция от 60-те години. Особено за общества, в които самата революция не се е случила, но последиците й са налице и са довели до някаква извратена комбинация от патриархално мислене и разюзданост.


Review: Класацията

Класацията Класацията by Steve Martini
My rating: 1 of 5 stars

Не знам какво да кажа. Възможно най-динамичен и овъртян трилър-сюжет и възможно най-слабото изпълнение като литература. Книга, която четеш и се ядосваш на безумно плоските образи, на слабите диалози, на изсмуканите от пръстите любовни сцени и екшън-гонитби, на тоновете клишета, а в същото време ти се иска да стигнеш до развръзката, защото сюжетът е интересен, по дяволите! И се развива на фона на една доста реалистично звучаща картина на издателския бизнес. Впрочем, ако изобщо в книгата има силна страна, то това е тя. Личеше си, че авторът има лично отношение по въпроса и например преговорите по правата върху бъдещи книги бяха сред малкото сцени, които четох с интерес и известно удоволствие.

Иначе, "Класацията" е сготвена по рецепта за тюрлюгювеч: вътре са напъхани 5-6 убийства, 2-3 взрива, загадъчен красавец, суперталантлива и супернаивна хубавица, латиноамерикански милиардер, голи къпания, алчен бивш съпруг, нахални журналисти, подозрителни следователи, семейно насилие, стрелба, уличен бой, тайни и лъжи на кило и много милиони. Абе, от всичко по малко. Ако готвачът беше качествен или поне имаше някакво по-осезателно чувство за хумор, можеше да се получи дори истинска пародия на рецептите за сготвяне на бестселър. Защото, пак повтарям, плотът е интригуващ и държи в напрежение до края. Но тая книга е като скелет без плът.


View all my reviews

"Фатална жена" на Джон Лескроарт

Фен съм на Лескроарт и съдебните саги на Дизмъс Харди, но тази малко ме разочарова. Не е лоша, чете се леко (както и всички други), но ми стоеше някак неубедително и незавършено. И разследването, и процесът, който в другите книги е основната и най-интригуваща част, минаха малко набързо и вяло, въпреки че самата история предполагаше много по-динамично и задълбочено развитие и много по-убедителен финал. Тук всичко остана недоизказано, недоразрешено и изобщо, претупано.

Нямам представа защо преводачът се е спрял точно на това заглавие (оригиналното е The Ofelia Cut), но от него книгата допълнително губи.

Да си проверим възгледите, а?

Благодарение на Фори Караджов попаднах на този много интересен тест за политическа ориентация - КЛИК .
При мен нещата са ясни и сравнително предвидими - 66,7% дясна, точно по средата между консерватизма и либертарианството. Но наистина е много забавно, как човек в много случаи дори не осъзнава в коя част на политическия спектър го поставят собствените му възгледи. Това особено силно важи за хора, които се имат за десни и дори за консерватори по политическа ориентация. Наслоенията в главите ни понякога са толкова дебели, че колкото и да се смятаме за привърженици на дясното, се оказваме някъде в средата на социалния либерализъм. А когато към това прибавим и задължителния тежък популизъм...

Трудно е в лявоориентирано общество да си десен политик, факт. Но е добре поне да си наясно пред себе си дали наистина си десен по убеждения.

"Интересни времена" по гръцки

След като срещата на върха в ЕС беше отменена, все по силно замирисва на Грекзит. Наистина не мога да си представя какво ще пише един ден в гръцките енциклопедии срещу името на Ципрас. Не си спомням друг случай, когато за правителството на страна-членка на ЕС са били изказвани подобни коментари на високо ниво като този на изключително дипломатичния финансов министър на Словакия: "Недоверието в Гърция е толкова голямо, че е невъзможно постигането на договореност."

Пет години вън от Еврозоната?! Еврата в драхми и всичко, което следва от това?! Надали гърците са си представяли подобни "интересни времена"...

"Убийството на Линда" от Лейф Г.В. Першон

В известен смисъл съм доволна, че попаднах на "Убийството на Линда" след "Онзи, който убие дракона" - в противен случай сигурно не бих продължила с Лейф Першон. Очевидно комисарят Бекстрьом във втората книга от поредицата развива на доста по-различно ниво първоначалната идея на автора в негово лице да изобличи и осмее всички мързеливи тунеядци в шведската полиция. В "Убийството на Линда" той е гротескна фигура, описана с достатъчно отблъскващи и дори на места гадни натуралистични подробности. 


Изобщо, в тази първа от поредицата за комисар Бекстрьом книга цялата шведска полиция изглежда твърде нелицеприятно. В провинциалния град Векшо става убийство на младо момиче, бъдеща полицайка. Тъй като е лято, маса народ е в отпуск и превъртелият шеф на Главна дирекция "Криминална полиция" изпраща екип в помощ на местния участък, начело с Бекстрьом. В рамките на едномесечното разследване полицията извършва цял куп безсмислени дела, като например събиране на ДНК-проби от близо 1000 души, а самият Бекстрьом успява да изпие поне тон алкохол, докато активно симулира дейност и навърта "извънреден труд". В рамките на над 500 страници Першон саркастично рисува една твърде печална картина на начина, по който шведските органи на реда си вършат (или по-скоро не си вършат) работата, като конкретното убийство е само рамката на въпросната картина. Всъщност, книгата ми беше по-интересна с познавателната си страна за начина на живот в Швеция, отколкото със самата криминална история.

Определено втората част от поредицата за Бекстрьом ми направи доста по-силно впечатление.

"Посланическото градче", Чайна Миевил

Само много могъща фантазия е в състояние да изгради, развие и накрая преобрази един такъв фантастичен свят, какъвто е светът на Ариека. Чайна Миевил е написал нещо страхотно.
Отначало бях доста объркана, докато се ориентирам в обстановката и успея да си представя някак биотеха, имера, Посланиците и най-вече ариеките. Кръстоска между насекомо, кон, корал и ветрило, уау! Нещо като разумни каменни калинки с копита... После нещата се подредиха, а изложението на философията на езика, която е в основата на цялата история, стана завладяващо, за да стигне до своеобразния си лозунг "Не искам повече да бъда сравнение, искам да съм метафора."
Целият роман на Миевил е една голяма и уникална метафора и една от най-добрите книги, които са ми попадали през последните години

"Миниатюристът" - Джеси Бъртън


Въпреки че изглежда доста обемиста, "Миниатюристът" се чете много леко и това е големият плюс в, общо взето, противоречивото впечатление, с което ме остави. За дебютен роман е много добра, а Джеси Бъртън има стил, на който с удоволствие бих се отдала отново в някоя от бъдещите й книги (дано продължава да го развива). Това прилича, но не е исторически роман, въпреки че действието се развива през 1687 г. в Амстердам, и въпреки многото подробности от края на холандския ХVІІ век, използвани за общата атмосфера. През цялото време имах усещането, че авторката е пресъздавала историческата обстановка по впечатления от амстердамските музеи - толкова неравно, откъслечно и неприсъщо съвременно ми звучеше картината на живота в считания по това време за най-красив град в Европа.

Главната героиня, Нела Оортман, е 18-годишна обедняла девойка от една от холандските провинции, омъжена по сметка за богатия амстердамски търговец Йоханес Брант, която попада в семейство, пълно с тайни. Сватбеният й подарък е макет на новия й дом, който постепенно се изпълва с миниатюрни копия на целия й живот и мистично влияе върху всичко, което й се случва. Около куп перипетии, свързани с търговските и лични дела на съпруга й и най-вече със захарта, тайните една по една се разкриват, за да доведат накрая героинята до ново разбиране за живота и мястото й в него.

Това, което специално за мен е сериозен минус на романа, е натрупването още в първите стотина страници на твърде много идеи, при това по твърде клиширан начин. Отделно, че огромната част от тях са прекалено съвременни, за да подлежат на достойно развитие в избраната обстановка - от феминизъм, през расизъм и неприемане на всякаква различност до ксенофобия. Уж за всяка от тях има по някой герой-носител на развитието й, но в крайна сметка много малко от тях достигат до някакъв удовлетворителен финал, който да внуши послание. Силната страна - мистичността, вкусът на тайнственост, която е умело вплетена в цялото повествование и задържа интереса до самия край - само губи от това. Ако не беше тази мистичност, романът щеше да е нещо като средна ръка семейна история, развита по утъпкания път на хиляди други - наивна бедна девойка, по-възрастен съпруг-богаташ със сестра стара мома, любопитна, но предана прислужница, странен слуга и куп завистници и врагове наоколо.

Другото, който мен леко ме подразни, е несъответствието между възрастта и житейския опит на Нела, от една страна, и реакциите й на събитията и прозренията й за живота, от друга. На много места осемнайсетгодишното момиче от ХVІІ век реагира и мисли като зряла жена от ХХ век, което мен лично ме караше често да възкликвам наум "хайде де, чак пък толкова..." Всъщност, най-убедителна и дълбока като образ (лично мнение) е Марин, сестрата на Йоханес. Там обаче не мога да се отърва от чувството, че нейното място можеше да е много по-важно за цялостното развитие на фабулата.

Въпреки тези забележки, общо взето, "Миниатюристът" е една приятна за четене книга, която не оставя читателя си равнодушен и дори накрая да е леко разочарован, не съжалява за отделеното време. Надявам се Джеси Бъртън да продължи да пише, защото наистина е удоволствие да я чете човек, но бих се радвала следващите й сюжети да се развиват в по-съвременна и по-позната на авторката обстановка.

Review: Къща от карти


Къща от карти
Къща от карти by Michael Dobbs

My rating: 4 of 5 stars



Не просто политически трилър, а истинска дисекция на начина, по който работи системата. От книгата на Добс научих повече за състоянието на английския политически живот, отколкото от куп статии, анализи и критики. На места ми се искаше да се заровя в списъците на депутатите от 90-те години и да си играя на откривателство - кого е имал предвид Добс с тази или онази реплика, кой е прототипът на този или онзи герой...

"Къща от карти" положи чудесно начало на книжната ми година.




View all my reviews