За писането на ревюта

Една много полезна статия на ЛиРа за активните читатели, споделящи мисли за прочетените книги. Ревю не означава да възкликнеш "Страхотна книга! Грабна ме!", а да се обосновеш все пак и да дадеш някаква информация за самата книга.


Тъжно за добрия литературен вкус

Да, наясно съм, че «на вкус и цвет товарищей нет», както и че качествените изменения настъпват след големи количествени натрупвания.

Но - никой не се е родил научен. И ако не е имал късмета да се роди в четящо семейство, да се движи в среди, тачещи литературата, и да попадне на добри учители, които възпитават любов, а не омраза към четенето, рискът да изгради вкуса си върху някакви количества самопомощна, езотерична или сапунена продукция е, да го кажем меко, доста висок.

Всички сме наясно – анализите на «Маминото детенце», «Под игото» и «Бай Ганьо» НЕ помагат за изграждането на литературен вкус. Цялото обучение по литература в училище изобщо няма подобни цели. То води единствено до неспособност на читателя да изкаже със свои думи впечатления от дадена книга, да я погледне по-широко от «хареса ми-не ми хареса». Да не говорим за непосилната задача да се аргументира защо, аджеба, елементарни книжлета го «грабват», а доказани класики са му «прехвалени» и скучни.

А въпросът с «грабването» има сравнително лесен отговор. Когато азбучни истини се поднасят в готов формулиран вид, човек си казва «И аз мисля така! Ей, колко добре го е казал!» и въпросното «грабване» е налице. Такива автори спестяват на читателите си и интелектуалното усилие, и усилието на въображението – те действат направо върху чувството за собствена правота. Нима има човек, който да не знае на вътрешно, подсъзнателно ниво, че се нуждае от вяра и надежда и е господар на живота си?! Друго си е обаче да прочетеш в прав текст: «Ти си господар на живота си» или «Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен; дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят.» Как да не харесаш такъв автор, който облича в думи твоите собствени мисли? Не ти казва нищо ново, но пък съвсем смилаемо ти формулира, че е по-добре да си здрав и богат, отколкото беден и болен.

Съвсем друго е, когато читателят трябва да вникне в текста, да впрегне интелекта си, за да разбере посланието на автора. Да развихри въображението си, за да види света през неговите очи. Това иска усилия. Иска и подготовка, която никой не дава. Образователната машина последователно произвежда масов читател, който чете само за разтуха, не обича да мисли и чака другите масови читатели да му кажат кое от масовата литературна продукция е добро и кое –не.

За "Синдромът Портной" на Филип Рот и комплексите

"Синдромът Портной" има сигурно повече коментари от продадени в България копия. Но читателите обикновено се концентрират повече върху - как да ги нарека - физиологичните и "еврейските" страни на книгата на Рот, а не върху описаните в нея комплекси.

Само еврейските майки ли възпитават синчетата си по този начин? Само тяхната култура ли не намира за необичайно майката да налага силово на сина си собствените си представи за морал и благоприличие? Докато потъвах в монолога на Алекс, сякаш чувах гласове от детската площадка пред блока. Репликите на Софи Кински излизат от устите на хиляди български майки, а сигурно и от тези на френски, английски, гръцки и т.н.

Спомням си как миналата година "Дневник" пусна 2-3 странички от прясно подготвената за издаване книга. Коментарите отдолу бяха в състояние да потресат и най-отявления оптимист. "Това за хора с дебилност ли е, или по добре да са имбецили?!", дори беше възкликнал някой "познавач". Което, на свой ред, е чудесен пример за блатото от комплекси, в което тънем ние, сега, в момента, а не американците с еврейски произход през 60-те години.

"Багажът" в главата на Алекс Портной е лека хюмнетка в сравнение с контейнерите предразсъдъци в собствените ни глави. Расизъм. Ксенофобия. Неприемане на различността. Неприемане на ничие мнение, различаващо се от нашето. Омраза, възпитавана от люлката. Налагане на собствената воля с насилие. Колко от десет попитани родители с ръка на сърце ще признаят, че са учили децата си на послушание със силови методи? Колко от десет попитани майки ще потвърдят, че основната им възпитателна дума е "Не!"?

"Синдромът Портной" определено не е нито "истерично-забавен", нито "най-скандалната и забавна книга за секса". Проблемите, поставени от Рот, далеч надхвърлят рамката на сексуалната революция от 60-те години. Особено за общества, в които самата революция не се е случила, но последиците й са налице и са довели до някаква извратена комбинация от патриархално мислене и разюзданост.


Review: Класацията

Класацията Класацията by Steve Martini
My rating: 1 of 5 stars

Не знам какво да кажа. Възможно най-динамичен и овъртян трилър-сюжет и възможно най-слабото изпълнение като литература. Книга, която четеш и се ядосваш на безумно плоските образи, на слабите диалози, на изсмуканите от пръстите любовни сцени и екшън-гонитби, на тоновете клишета, а в същото време ти се иска да стигнеш до развръзката, защото сюжетът е интересен, по дяволите! И се развива на фона на една доста реалистично звучаща картина на издателския бизнес. Впрочем, ако изобщо в книгата има силна страна, то това е тя. Личеше си, че авторът има лично отношение по въпроса и например преговорите по правата върху бъдещи книги бяха сред малкото сцени, които четох с интерес и известно удоволствие.

Иначе, "Класацията" е сготвена по рецепта за тюрлюгювеч: вътре са напъхани 5-6 убийства, 2-3 взрива, загадъчен красавец, суперталантлива и супернаивна хубавица, латиноамерикански милиардер, голи къпания, алчен бивш съпруг, нахални журналисти, подозрителни следователи, семейно насилие, стрелба, уличен бой, тайни и лъжи на кило и много милиони. Абе, от всичко по малко. Ако готвачът беше качествен или поне имаше някакво по-осезателно чувство за хумор, можеше да се получи дори истинска пародия на рецептите за сготвяне на бестселър. Защото, пак повтарям, плотът е интригуващ и държи в напрежение до края. Но тая книга е като скелет без плът.


View all my reviews