Няма друг такъв град. Почти 3 десетилетия не бях стъпвала там, обаче в Санкт Петербург времето е много относителна категория. Впрочем, това се отнася за хода на времето, не за времето като климат - почти няма питерец, който да не започва деня си със синоптичната прогноза. Съвсем логично - там боговете на слънцето, дъжда, снега, мъглата, облаците, водата и вятъра провеждат постоянни съвместни заседания. При това, дневният им ред явно е много конфликтен, защото постоянно някой от въпросните богове се разкрещява или направо откача. Един пример - за 6 априлски дни там, нямаше нито един, който да е еднакъв от сутринта до вечерта. Поне по 4 пъти на ден валеше, ту сняг, ту дъжд, ту и двете, температурите в отрязъка 10:00 сутринта - 7:00 вечерта се движеха между 5 и 18 градуса, а който не вярва, че 18С в Питер е повече от 25С в София като усещане, да иде да провери лично. Определено не е много забавно да излизаш с дебело палто, след час да си по блузка без нито една свободна от дрехи ръка и да мечтаеш за заведение с климатик, а като излезеш полуразсъблечен от заведението, вече да те вали лапавица и да замръзваш. Ледоходът току-що се беше изчистил и в последната нощ от престоя ми там /10 срещу 11 април/ за пръв път вдигнаха мостовете и корабите потеглиха по Нева. Обаче точно тази нощ такава яка мъгла и дъжд беше затиснала града, че не си и помислих за снимки - какви ти снимки, на 2 метра от моста виждах само някакви мъгляви очертания и мъждукащи светлинки...
Петър Велики явно се е мислел за по-велик от климата, когато е решил да построи своята мечта точно на това място. 600 кв.км блата, езера, пясъчни наноси, гори, реки и Фински залив, и всичко това на 59°57’ северна ширина и 30°19’ източна дължина. Това е най-северният милионен град в света и определено един от най-красивите. Всички знаят историята на влюбването на Петър в Амстердам и мечтата му да направи свой, руски такъв. Това, което по-малко хора знаят, е размахът на усилията, за да стане мечтата реалност.
В самото начало на 18 век, в разгара на Северната война, Петрова Русия отнема от шведите Ингерманландия - парче земя, оградено от Финския залив, река Нарва, Чудското и Ладожкото езера. На 27 май 1703-та година Петър поставя основния камък на бъдещата Петропавловска крепост - на Зайчия остров, най-ключовото и стратегическо място в делтата на Нева. Мястото е наистина гениално избрано - няма начин да се премине към вътрешността на страната с кораби по огромната река, без да се мине край крепостта. Петър измислил цяла система, включваща прегради, заграждения и дори потопяване на части от собствения му флот, която да позволи пълна защита откъм евентуално морско нападение. Именно около тази замислена като непревзимаема крепост, великият ц
ар решил да осъществи най-грандиозния архитектурен замисъл, появявал се някога в царска глава - да превърне тази неуютна, студена и почти непригодна за живот част от света в най-красивия град, който Европа на 18-ти век е виждала.
13 години след основаването на крепостта, един гениален архитект, Жан-Батист Льоблан, претворява в действителност идеите си за европейски град, строен по единен план. Музеят на Петропавловската крепост съхранява факсимилета от първоначалните планове, с бележките, направени лично от ръката на Петър - композиция във вид на грамадна елипса, във вътрешността на която се разполагат площади и системи на взаимно перпендикулярни улици. Тази планировка всъщност претворявала идеите за "идеалния град" на теоретиците на италианския Ренесанс. В плановете на отделните улици лично царят поставил границите - най-високата сграда е Зимния му дворец, 3-етажните сгради са за придворни и аристокрация от първа ръка, 2-етажните - за "средния мениджмънт" и генералите, едноетажни - за администрация и прочие важни люде. Влюбеният в идеята за град на канали Петър забранил да се изграждат мостове над Нева - всички жители на неговия град трябвало да се придвижват с лодки. Така, наред с гигантското за времето си отводняване, пресушаване на блата и отвоюване на територии за строителство на масивни сгради, било осъществено и огромно инженерно мероприятие по изграждане на канали, променящи руслото на съществуващите потоци и рекички и свързващи отделните части на града. Няма да говоря за сградите, всяка от тях е прекрасно известна, а общото впечатление оставя човек без дъх от това, което вижда.
Другото велико постижение на архитектите, изградили Питер, е зеленината. 73 големи парка, около хиляда градинки и малки паркове, над 900 озеленени улици и,разбира се, чудото, наречено Летен дворец с прилежащия му парк. Човек направо не може да повярва на очите си, че в началото на тамошната пролет, която си е чиста българска зима, парковете в Питер изглеждат по начин, който прави чест на всеки парк в по-южни и западни части на света: дърветата са грижливо защитени и подрязани, там, където ще никне буйна трева, е изумително чисто и обработено, всички по-чувствителни елементи на парковете са в специални дървени кутии, изобщо, от 18-ти век насам хората в Питер се грижат с любов за своите паркове. Как това се случва в почти арктически условия, не ми се разсъждава.
Когато тръгнал да строи своя град, Петър с неудоволствие установил, че неговата директива за европеизация в областта на строителството е била твърде буквално приета от дворяните. Каменните имения били толкова на мода, че в един момент пазарът на строители в страната изпаднал в пълен дисбаланс - маса свободни дърводелци и колосален дефицит на каменоделци. Е, тези проблеми Петър решил като истински царь-государь: забранил каменното строителство в страната и призовал по списък всички каменщики в Питер. Освен това, дал значителни финансови облекчения за корабите, които, паралелно с товара си, му докарват камъни за града. Така правят великите самодържци... В резултат, Санкт Петербург извисил снага като нова горда столица. Всъщност, никой никога не го е обявявал за такава - просто и Петър, и Екатерина толкова обичали тоя град, че съвсем естествено в него се пренесли всички важни държавни учреждения. Така, от 1712 до 1917 г. Питер битува в идилията и трагедията на столица на една необятна империя.
Санкт Петербург въздейства различно на различните хора - зависи от степента на романтиката и историзма, които съответния човек носи в себе си. Общото в различността е, че никой не остава равнодушен. Питер те грабва - дали с история, дали с красота, дали с противоположности, дали с всичко накуп, няма значение. Оттам може да си тръгнеш влюбен или до болка разочарован, но никога равнодушен. За мен, това е колкото градът на Петър и Екатерина, толкова и градът на Пушкин. Ходиш по Мойка, стигаш до Невския проспект и имаш чувството, че Александър Сергеевич е пред тебе, току-що излязъл от дома си ей там в тълпата, пие лимонада в любимото си кафене и бърза към онази фатална среща с Дантес при Черната река, край Комендантската дача...разминава се пътем с любимата си жена Наталия, не я забелязва заради своето късогледство и бърза весело към дуела...
Ще оставя чисто туристическите подробности за друг път, сега ще завърша с може би най-въздействащото описание на Питер - естествено, от моя любим Пушкин:
Люблю тебя, Петра творенье,
Люблю твой строгий, стройный вид,
Невы державное теченье,
Береговой ее гранит,
Твоих оград узор чугунный,
Твоих задумчивых ночей
Прозрачный сумрак, блеск безлунный,
Когда я в комнате моей
Пишу, читаю без лампады,
И ясны спящие громады
Пустынных улиц, и светла
Адмиралтейская игла,
И не пуская тьму ночную
На золотые небеса,
Одна заря сменить другую
Спешит, дав ночи полчаса.
Люблю зимы твоей жестокой
Недвижный воздух и мороз,
Бег санок вдоль Невы широкой;
Девичьи лица ярче роз,
И блеск и шум и говор балов,
А в час пирушки холостой
Шипенье пенистых бокалов
И пунша пламень голубой.
Люблю воинственную живость
Потешных Марсовых полей,
Пехотных ратей и коней
Однообразную красивость,
В их стройно зыблемом строю
Лоскутья сих знамен победных,
Сиянье шапок этих медных,
Насквозь простреленных в бою.
Люблю, военная столица,
Твоей твердыни дым и гром,
Когда полнощная царица
Дарует сына в царской дом,
Или победу над врагом
Россия снова торжествует,
Или, взломав свой синий лед,
Нева к морям его несет,
И, чуя вешни дни, ликует...
Тъй като Петър е мечтал в неговия град всички да се возят с лодки, архитектите са го построили така, че да е най-красив, гледан от водата. Наистина прилича на приказен град, всяка сграда е абсолютно различна от съседните, отделно, че зад кажи-речи всяко здание стои дълга и любопитна история. Веднъж обиколил центъра с корабче, човек вече може да си избере в кои музеи, църкви и прочие забележителности да иде за по-обстойно разглеждане. А те са ужасно много и определено си заслужава да бъдат видяни. Освен Ермитажа, който всеки го знае и е един от най-известните и богати музеи в света, твърдо не трябва да се пропускат Исаакиевский и Казанский собор, църквата Спас на крови, и, разбира се, Петропавловската крепост, както и Петерхоф. Който е решил обаче да разглежда обстойно Ермитажа, трябва да си отдели минимум един цял ден за него, ако иска да се наслади напълно на всичко, събрано там. Ако пък вечерта реши да посети и някоя постановка в Мариинския, Александринския или Големия драматичен театър, удоволствието му ще бъде наистина пълно. Билетът за главната експозиция на Ермитажа е 18 долара, но по-удобно е да се купи единен билет за всичките му експозиции, които,освен в петте свързани сгради на двореца, се разполагат в още 4 двореца. Той важи 2 дни и е 26 долара. Един съвет – не си струва да се ходи на балет в Ермитажния театър. Трупата е нова, състои се от неопитни млади балетисти, кор-де-балетът бяха ученички от 2 местни балетни училища и беше жива мъка да ги гледа човек как се упражняват върху горкото Лебедово езеро. Иначе самият театър е страхотно красив – както може да се очаква от личния персонален театър на Техни Императорски Величества и придворните им. Залата е само за 250 зрители, а целият театър, дело на Джакомо Кваренги, е истински шедьовър на изкуството. 
